Като влезе, с хлътнали от безсъние очи, изплашена какво ли ще поискам сега, аз казах:
— Мелахат Ханъм — (в Турция ако наречеш някоя жена „ханъм“, проявяваш голяма любезност към нея. Това ги ласкае; нали знаете, те нямат души), — пристигна ли от Истанбул красивата дама?
Тя закърши ръце и поклати отрицателно глава.
— Изчезвай от тук, женско камилско лайно такова, — казах аз и се зачудих какво още да направя, докато стане десет часа. Няма смисъл да се ходи в града рано — пътищата са задръстени от каруци.
След това реших, че е най-добре да видя какво прави Хелър. Не ме интересуваше особено с какво се занимава на кораба, така че дори не си бях дал труда да монтирам Реле 831.
Записващото устройство се въртеше, екранът бе изключен. Реших да започна от по-рано. Включих екрана, и започнах да преглеждам записите.
Снощи той направо се е прибрал в кораба. Куцукайки! Сигурно си е ударил крака.
Като превъртах бързо напред, чух някакво остро свиркане. Превъртях лентата и пуснах на нормална скорост.
Видях, че херметичната врата е отворена, а после в подножието на стълбата забелязах Фахт Бей, залепил корпусен резонатор на външната обшивка на влекача.
— Ето те и теб — каза Фахт Бей и погледна нагоре. — Аз съм командирът на базата, офицер Фахт. Ти ли си инспектора на Короната?
— Изпратен съм по заповед на Великия съвет, ако това имаш пред вид. Заповядай горе.
Фахт Бей нямаше никакво намерение да изкачва осемдесет фута нагоре по клатещата се стълба, за да стигне до херметичната врата на вертикално изправения кораб.
— Исках само да те видя — каза той.
— И аз искам да те видя — каза Хелър, като гледаше надолу по стълбата. — Дрехите в отдела ви са много къси, а обувките са някъде с три номера по-малки като за мен.
Бях разочарован. Не беше си ударил крака. Куцаше заради малките обувки. Е, невинаги човек улучва.
— А аз исках да те видя за друго — извика нагоре Фахт Бей. — Хората от града търсят под дърво и камък човек, който пасва на твоето описание. Казват, че онзи пребил двама известни типове поотделно в някаква тъмна уличка и ги налагал с желязна палка. Единият бил със счупен врат, а другият — със счупена ръка и фрактура на черепа. Откарали са ги в болница в Истанбул.
— Откъде знаеш, че описанието съвпада с моето? — каза Хелър. Боже, какъв беше нафукан. — Виждаш ме за пръв път.
— Грис ми каза как изглеждаш — изпя този „бибип“ Фахт Бей. — Затова не се обиждай. Предполагам, че до два-три дни ще заминеш от тук?
Да го „бибип“! Сигурно е прочел заповедта на Ломбар до Рат!
— Така че трябва да упражня властта си с оглед на сигурността на базата и да те помоля да не излизаш от хангара, докато си тук.
— А мога ли да се разхождам из хангара? — попита Хелър.
— Да, спокойно можеш да се разхождаш, стига да не излизаш от тунела, който води навън.
Хелър му махна приятелски.
— Благодаря за предупреждението, офицер Фахт. Това беше краят на разговора. Превъртях бързо напред до следващото просветване, което показваше, че вратата се отваря.
Хелър слизаше по стълбата. Скочи на пода с невероятно силен металически звук. Изплаших се, но видях, че носи корпусни обувки с извадени метални пластини.
Започна да почуква тук-там по стените, с малък тефтер в ръка. Записваше си нещо и от време на време докосваше часовника си. Обиколи с това почукване целия хангар, чук-чук, чук-чук. Знаех какво прави. Просто се забавляваше да оглежда мястото. Тези инженери! Не са нормални. Може би тренираше чувството си за ориентация или нещо такова.
Пак започнах да превъртам. Продължаваше по същия начин. Спираше пред вратите и разклоненията на тунелите, записваше си нещо и чукаше.
От време на време срещаше хора от Апарата. Поздрави весело с добро утро първите двама. Но те студено го изгледаха и се обърнаха. След това повече не заговори никого. Слуховете, които пуснах, действаха!
Влезе в няколко странични тунела и се заинтересува от размерите на килиите за арест. Трудно можеха да се нарекат килии, понеже не бяха така обезопасени като тези в Спитеос — не бяха опасани с ток. Просто бяха поставени железни решетки в скалата. Екипът на базата, който е проектирал наново това място, се бе престарал по отношение на килиите — стигаха за стотици хора, а в базата никога не се събираха повече от десетина. Сега бяха празни.