Забелязах при бързото превъртане, че се е спрял и върнах назад да разбера какво толкова го е заинтригувало.
Стоеше пред вратите на складовото помещение. Те са много масивни. Наброяват около петдесет, подредени в извита линия, която граничи със самия хангар — нещо като коридор. Коридорът има множество входове към хангара.
Разбира се, всички бяха затворени. А прозорчетата във вратите, през които циркулира въздухът, за да не се образува плесен, са прекалено високо, за да може да се надникне през тях. Бях сигурен, че дори не се досеща какво има вътре.
Когато Турция бе притисната да спре да произвежда опиум, Ломбар направо бе надминал себе си. Беше наредил да се изкупят такива количества, че ако ги бяха пуснали на пазара, щяха да го залеят. Сега този опиум беше тук, хубаво пакетиран в големи торби. Имаше тонове и тонове.
Но дори човек да подскочи и да надникне през прозорците, нямаше да види нищо. Само купища торби.
Хелър огледа внимателно пода. Какво ли се надява да намери? Само следи от камиони.
Наведе се, пипна с ръка прахоляка и след това, предполагам за да си избърше ръката, я пъхна в джоба и я извади чиста.
После продължи да се разхожда със същия небрежен вид, като от време на време само почукваше по стените.
Отново се спря. Душеше въздуха. Оглеждаше една голяма врата с решетки. Естествено, нямаше да му се удаде да влезе вътре — това бе цехът за преработка на хероин!
Приближи се и почука. Колко глупаво. Вътре нямаше никой. Работи само от време на време. Но той упорито продължи силно да чука.
Явно се отказа. Записа си нещо в бележника. Просто някакви цифри. Безсмислено.
Продължи нататък със същия маниер.
Влезе в някой изходен тунел, повърви малко и се върне. Стана ми смешно. Даже тръгна по тунела, който водеше към моята врата! Никога не можеше да заподозре, че вилата е отсреща. Дори не пробва ключа на вратата, явно изобщо не го забеляза. Това щеше да го приближи на десет стъпки от мястото, където бях в момента.
Какъв шпионин!
Всичко това му отне само час.
След това много бързо направи малка скица. Не пропусна нищо. Очевидно наблизо нямаше никой, на когото да я покаже, да видят колко е добър. Или може би бе разбрал, че никой не иска да говори с него. Върна се в кораба.
И това бе всичко.
Засмях се. Какво само можеше да открие, ако бе истински обучен шпионин! А той какво направи? Някаква глупава карта, която тъй или иначе можеше да получи от строителния отдел на базата.
Прибрах всичко. Бе станало десет и имах наистина важни дела — а именно, да направя Солтан Грис богат!
Глава втора
Вилата разполагаше с три коли, всички малко или повече в движение, според стандартите на Турция. Излязох и ги огледах. Пикапът „Датсън“ бе мръсен от зеленчуците от сутрешния пазар. Големият „Шевролет“ бе с празен резервоар. Оставаше френското „Рено“. Мисля, че колата бе от Първата световна война — в Турция вярват в поддръжката и дългото използване на автомобилите.
Корпусът бе хлътнал от няколко челни сблъсквания, предното стъкло бе потънало навътре. Акумулаторът бе изхабен и трябваше да се пали с манивела. Но си спомних, че някой си бе счупил ръката с такова палене, затова извиках Карагьоз. И така, най-сетне потеглих към града.
Мечтаех си, че скоро ще си купя дълга, черна, бронирана лимузина — такива, каквито имат гангстерите. Знаех дори откъде да я купя — беше на някакъв турски генерал, убит през 1963 и сега колата се продаваше евтино.
Но Реното имаше своите предимства. Лесно маневрираше и нямаше проблеми да се изпреварват каруци по пътя. Това обикновено са глупави двуколки, натоварени до козирката. Теглят ги магарета и наистина стават страхотни задръствания. Ако завиеш близо до някое магаре при изпреварването, каруцата в крайна сметка се оказва в канавката. Много е смешно. В страничното огледало можеш да гледаш как шофьорът ти се заканва с юмрук.
Тъкмо се наслаждавах на петата изкарана от пътя каруца, когато забелязах, че минавам край Афийон Карахисар. Голямата скала се извисяваше на около 750 фута.
Рязко свих вляво и спрях. Задръстих пътя на колона каруци, които идваха от града, но можеха да чакат. Наведох се от прозореца и се вгледах в предната страна на скалата.
Макар че бе покрита с циментов прах, ясно се виждаха поставените ръкохватки и ако човек се реши да пожертва някой друг нокът, можеше да се изкачи нагоре. И все пак, аз никога не бих се опитал да се катеря нагоре. Никога. При това в тъмното? Абсолютно никога!