Освен това, мафиотите в този град отсядаха само там.
Подкарах през насъбралата се тълпа селяни с размахани юмруци и се насочих към Сагланмак. Но сега вече бях по-хитър. Паркирах една пряка по-надолу.
Целият втори етаж бе опасан с балкон, до който можеше да се стигне по стълба отдолу — жизнена необходимост, ако на някой му се наложи да излезе от прозореца и бързо да изчезне.
Влязох. Отидох на рецепцията. Там седеше млад турчин с пригладена коса. Преди ми беше казал, че няма такъв човек в хотела. Не се занимавах с него. Направо се пресегнах през бюрото към мястото, където държаха кутията с картичките на регистрираните. Служителят отстъпи назад.
Прегледах всички картички. Нямаше никакъв Джими „Канавката“ Тавилотврат.
Беше казал, че е стоял тук седмици. Проверих датите. Ето го! Джон Смит!
— Стори ми се, че каза — с подигравателен тон се обърнах към служителя, — че Тавилотврат не бил тук!
Той посегна към телефона. Сграбчих китката му.
— Не. Той ми е приятел. Искам да го изненадам. Служителят се намръщи.
Сложих на масата банкнота от десет лири. Вече не се мръщеше толкова. Оставих банкнота от петдесет лири. Усмихна се.
— Покажи ми стаята — казах аз.
Посочи стаята, която се намираше точно пред стълбите на втория етаж.
— Вътре ли е? — попитах. Той кимна.
— А сега, слушай какво искам да направиш. Взе ми бутилка скоч — може и да е арабско — и две чаши и ги сложи на един поднос. Три минути след като тръгна, вземаш подноса, качваш го горе и чукаш на вратата.
Започнах да слагам на бюрото една след друга банкноти от по сто лири, докато служителят се усмихна. Тази усмивка ми струваше седемстотин лири.
Сверихме си часовниците.
Излязох от предната врата. Без да бързам, но тихо, се изкачих по външните стълби. Внимателно сметнах кой е неговият прозорец. Беше отворен. Изчаках. Точно в уреченото време се чу чукане на вратата. Леглото изскърца. Промъкнах се до прозореца.
Няма грешка, беше моят човек. Държеше Колт 45 в ръка и с тихи стъпки отиде до вратата. Беше с гръб към прозореца.
Знаех си, че ще стане така. Мафиотите водят неспокоен живот.
Джими „Канавката“ Тавилотврат хвана дръжката на вратата с насочен навън пистолет. Беше мой ред.
Вратата се отвори. Прехвърлих се през прозореца. С висок глас казах:
— Изненада!
Той се обърна, шокиран.
Пусна един куршум в стената над мен!
Още не бе прозвучало ехото от изстрела, когато той изскочи през вратата.
Ефектът бе катастрофичен. Сблъска се със служителя и уискито!
Скоч, чаши, крака, ръце и още два случайно изстреляни куршума се понесоха като лавина надолу по стълбите!
С тъп звук и последно потракване се спряха на долния етаж.
Спуснах се след тях по стълбите и измъкнах пистолета от зашеметената ръка на Джими „Канавката“.
— Така ли се посреща стар приятел? — казах аз. Това е начинът да се отнасяш с тях. Психология, взета направо от буквара. Идеята е да ги изкараш от равновесие.
Тавилотврат не само бе извън равновесие, а буквално се бе вцепенил.
Служителят лежеше на пода и ме гледаше с ужас. Осъзнах, че съм насочил към него пистолета на Тавилотврат. Дръпнах предпазителя. Казах му:
— Беше много несръчен. Счупи бутилката уиски. А сега стани и донеси още една за сметка на заведението.
Турчинът се отдалечи.
Вдигнах Тавилотврат и го завлякох до една малка задна маса в кафето на хотела. Започна да се съвзема.
Треперещ, служителят донесе още една бутилка скоч и две чаши.
Подадох на Тавилотврат пистолета му. Налях му уиски. Изпи го.
Грозното му лице, осеяно с белези, изразяваше истинско недоумение.
— За какво, по дяволите, бе всичко това?
— Просто не исках да бъда застрелян — казах му. Не можа съвсем да разбере. Налях му още едно. Опитах пак да обясня.