Превъртях напред, търсейки някакъв звук. Спрях. Не, просто си тананикаше. Онази глупава песен за храбрия принц Кавкалсия.
Малко след това се опита да говори с шефа на хангара, който, разбира се, заради пуснатите от мен слухове, не му обърна внимание. Най-накрая Хелър го хвана за рамото и го накара да го погледне.
— Попитах къде е управлението на електронната илюзия — каза Хелър. — Искам тази нощ да го изключа, за да се проветри района! Много влага се е събрала.
— Винаги има влага — излая шефът на хангара. — Още от самото начало. Не мисля, че ключовете за спиране работят. Управлението се захранва от собствена енергия и няма нужда да се пипа поне още един век напред. Ако искаш промени тук, обърни се към командира на базата.
Продължи да си говори нещо за ежедневната работа. Само това му липсвало — още едно задължение.
Капитан Стаб бе отишъл в кораба. Петимата антиманко бяха настанени извън кораба. Бяха в каютите на хангара, където бе много по-удобно и по-лесно се ходеше до града. Без да слизаш от стълба осемдесет фута. Капитан Стаб бе страшно доволен, че Хелър не можеше да задоволи страстта си към чист въздух. О, Хелър никога не би издържал в Апарата! Тези симпатяги от Флота!
Хелър се върна на борда. И явно след това пак бе излязъл да потича малко. Постепенно разтоварваше тежестите, за да приспособи ходенето си към тази планета.
Глупави атлети.
Изключих го и се върнах към мрачното си настроение заради изпуснатата танцьорка. Светът бе срещу мен.
Глава четвърта
Към обяд на следващия ден тъкмо бях започнал да си покачвам настроението, когато се случи нещо, което отново ме върна на дъното.
Денят бе нетърпимо горещ — августовското слънце бе вдигнало термометъра до турските сто градуса, което ще рече около сто и пет по Фаренхайт. Лежах си в едно сенчесто кътче на двора, миниатюрно светилище на Диана, римската богиня на лова. Каната ми с ледена шира бе празна. Омръзна ми да ритам малкото момче, което трябваше да ми духа с ветрилото. Изведнъж чух птича песен. Беше канарче. Полудяло канарче! Първичният ми ловен инстинкт веднага надигна глава. Преди година си бях купил пушка и още не я бях изпробвал. Ще свърши работа за канарчето!
Веднага скочих и се втурнах към стаята. Бързо намерих ловната пушка, но не успях да открия патроните. А това е странно, защото са достатъчно големи, за да заредиш с тях и оръдие. Отидох в спалнята и започнах да тършувам из чекмеджетата на леглото.
И тогава се случи нещо, което ме накара изцяло да забравя за лова.
На възглавницата ми бе боднат плик!
Нямаше го, когато станах.
Някой е влизал в стаята!
Но никой не бе прекосявал двора откъм тази част! Как е стигнало писмото до стаята ми? По вятъра? Нямаше вятър.
Тези пликове се използват за поздравления в определени кръгове на Волтар. От хартията излиза лека сияеща светлина. Ако бях открил змия в леглото си, щях по-малко да се изненадам.
Бях достатъчно нервен, затова събрах кураж да го взема. Не избухна.
Внимателно, сякаш пареше, извадих отвътре картичката. Картичка от типа „съжалявам, че не те открих, като се обадих“. Имаше нещо написано. С доста елегантен почерк:
„Ломбар настояваше от време на време да те подсещам.“
А под напечатаните светски любезности бе нарисувана кама! С кръв по нея! Кама с кръв, кръвта капеше!
Заля ме студена вълна, след това силно започнах да се потя.
Кой би могъл да я постави тук? Мелахат? Карагьоз? Възможно ли е да е Фахт Бей? Шефът на хангара? Джими „Канавката“? Хелър? Не, не, не! Не може да е Хелър! Той ще е последният, на когото Ломбар би се спрял! Малкото момче, което ми махаше с ветрилото? Не, не, беше пред погледа ми цяла сутрин.
Къде беше сега?
Дали не ме наблюдаваше всяка една минута?
Изпари ми се всяка мисъл за лов.
Аз бях жертвата на лова!
С голямо усилие успях да се накарам да мисля. Явно очакваха нещо. Някой смяташе, че не си върша работата. А ако не си върша работата, както ме бе предупредил Ломбар, този някой има пряка заповед да ме убие!
Знаех, че трябва да направя нещо. Да положа някакво усилие, нещо демонстративно. И то бързо.
Сетих се!