— Не може да бъде, самият офицер Грис! — каза той. — Значи все пак имаме важна задача. Рат, не съм бил прав. През цялото време ти разправям, че сме някакви отрепки, а пък то…
— Млъквай — казах аз. — Уредено ли е свидетелството за раждане?
Търб кимна. Извади от джоба си малък електрически превключвател.
— Старият счетоводител иска да го види, за да може да свидетелства, че се издава на действително съществуващ човек, който той познава и не е умрял. Не иска да го смятат за мошеник. Тази птица тук ще му се представи, ще му бутне още една банкнота и ще си получи свидетелството подписано. Веднага щом излезе от съда, аз правя бум и сбогом, чиновник, сбогом, досиета. Тази сутрин преди изгрев-слънце поставих бомбата. Точно в отдела за досиета!
Дадох им активатора за приемника.
— Това е едно много специално устройство за подслушване. Трябва да внимавате във всеки един момент да бъде на разстояние най-много двеста мили от него.
— Ама ние ще го подслушваме — каза Рат. — По дрехите му, в куфарите, навсякъде е пълно с такива нещица. Активаторът е в нас. Няма никакъв шанс да ни се изплъзне.
— Това е друг вид устройство, антенно — излъгах аз. — Поставено е в лакътя му и се задейства, ако борави с експлозиви или докосне оръжие. Не искаме да ви се случи нещо.
О, как само подейства!
— С това можем да го открием от кораб — излъгах. — А това е Реле 831. Дръжте го при активатора.
Схванаха.
— Просто не ги изключвайте никога. Нали виждате, приличат на свързваща телефонна кутия. Можете да ги оставяте пред сгради или под леглото.
Обещаха. После Рат каза:
— Пари. За нас. Ужасна инфлация!
Дадох им разрешително да теглят пари от една сметка в Арабската Банка в Ню Йорк. Бяха доволни. Аз също — това бяха правителствени пари.
Дадох им още няколко съвета. След това казах:
— А сега изчезвайте преди да ви е видял. Изскочиха през херметическата врата, притичаха край старата плантация на слабата лунна светлина и се изгубиха.
Стаб погледна часовника си.
Хелър излезе. О, не можех да сдържа смеха си! В южна Вирджиния няма дрехи, които да станат на мъж, висок шест фута и два инча. Бяха му толкова малки!
Рат бе свършил чудесна работа. Сакото бе КРЕЩЯЩО! На големи бели и червени карета. Панталонът бе КРЕЩЯЩ! На широки сини и бели райета. Шапката бе яркозелена и му беше много малка. Обувките му бяха от оранжева кожа и много тесни. Ризата бе пурпурно червена.
Ще се откроява сред другите като светофар!
Дрехите наистина изглеждаха скъпи, сякаш ги е купил някой с много пари и никакъв вкус.
И му стояха така, сякаш ги е израснал.
Чудесно!
Хелър бе помъкнал двата огромни куфара.
— Не смяташ ли, че тези дрешки са малко крещящи? — каза той.
— Последната мода! Последната мода! — отвърнах аз.
Бързо му повторих къде трябва да иде, за да си получи свидетелството за раждане. Подадох му другите документи.
Наведох се през вратата и огледах пътя с бинокъл за нощно виждане. Исках да се уверя, че Рат и Търб не се виждат и че районът е чист. Нещо помръдна в храстите.
— Малко съм гладен — каза Хелър зад гърба ми. И потъна навътре в кораба.
Стаб дойде до мен.
— Казва, че иска…
— Дайте му, каквото поиска — казах аз. Нещо мърдаше малко по-нататък до една колиба за роби.
Хелър пак се появи.
— Ще ми трябват пари.
А, да. Парите му. В заповедта се казваше пет хиляди долара, за да изглежда богат. Извадих две хиляди от джоба си и му ги подадох. Три хиляди не бе лоша надница за една нощ.
Пристягаше коланите на единия куфар.
— Много сме зле с времето — каза Стаб.
Видях какво е мърдало зад храстите. Лисица. Да върви по дяволите.
Изправих се и се обърнах към Хелър. Подадох му ръка. Но той не я пое. Вместо това ми подаде някакво писмо.
— Направи ми една услуга, моля те. Изпрати това писмо. Обещах да го държа в течение.
Взех писмото и го прибрах в джоба. Твърде бях зает със задачата да се отърва от Хелър, за да обърна внимание на плика.
— Ами, успех, Джетеро — казах аз. — Това е всичко. Потегляй.
Тупна на земята и помъкна двата куфара. Изчезна зад къщата.
„Сбогом, Хелър“, казах си на ум. „И се надявам да спечелиш много приятели в дранголника!“