— Излитаме — каза Стаб.
Махнах се да не им преча. Вторият инженер скочи долу с една машина. Стаб повдигна влекача шест фута над земята и го задържа. Вторият инженер обиколи тревата с машината и я изправи така, сякаш там никога не се бе приземявал кораб. Хвърли машината вътре. Вторият пилот му подаде ръка и го изтегли горе. Затвориха вратата.
Капитанът ми каза:
— Имаш ли заповед да повредиш кораба, за да не може да напусне тази слънчева система?
В интерес на истината, имах. Заповяда ми пилотът-убиец. Но нямаше как да кажа на Стаб, че корабът му ще бъде повреден.
— Защо? — попитах.
— Ами той току-що извади от летателната палуба времевия мерник — каза капитанът. — А ако има резервен, няма как да се доберем до него. Залостил е всички каюти и складове — невъзможно е да проникнем там даже с оръдия! Без мерник не можем да летим в космоса. Но смятам, че ти си искал точно този — нали ми каза да му дам всичко, каквото поиска.
И какво от това? На кой му трябваше да лети в този „бибип“ влекач и евентуално да бъде пръснат на парчета?
Корабът се понесе в небето. Сега към базата, за да се приземим точно преди изгрев-слънце.
Стаб включи допълнителните мощности, за да достигнем скоростта на светлината.
Аз тържествувах.
Отървах се от Хелър.
Нямах търпение да стигна до моите екрани и да видя как ще му се стовари на главата всичко, което му бях приготвил. Този „бибип“. Колко неприятности ми беше причинил!
Част четиринадесета
Глава първа
След по-малко от два часа аз си седях в тайната стая във вилата, на около 105 градуса географска дължина от Хелър и следях всяко едно негово движение.
Бях изпаднал в екстаз! Картината на екрана бе брилянтна! Звукът бе идеален, чуваха се даже щурците! Реле 831 си вършеше работата!
Трябваше да върна малко записа до мястото, където той слезе от кораба.
Ето го, носи двата тежки куфара и бавно се носи във вирджинската нощ. Отсреща имаше някаква ферма и от обора идваше светлина.
Всеки истински шпионин, дори да е със съвсем малък опит, би я заобиколил отдалеч. Но не и Хелър!
Чу се ръмжене.
След това силен лай.
Едно грамадно овчарско куче му се изпречи на пътя.
Изхилих се, защото се сетих, че Хелър май никога не бе виждал куче. Най-близо до кучетата бяха копоите от Флистан, които ако бяха домашни животни, се специализираха да дъвчат цялото семейство.
Кучето седеше пред него с оголени зъби. Беше приклекнало на земята. Знаех, че ще го нападне. Сбогом, Хелър. Цялата работа ще приключи още тук, в горещата вирджинска нощ, при това между зъбите на куче!
Засили се и скочи във въздуха, със зъби, насочени право към гърлото на Хелър!
Хелър пусна куфарите.
Ръцете му се стрелнаха напред.
Сграбчи кучето за кожата от двете страни на челюстта!
Завъртя се на пети и като използва инерцията на кучето, запрати го на двайсет фута зад гърба си!
То полетя. С тъп звук се блъсна в едно дърво, изквича един път и остана да лежи на земята.
Очаквах, че Хелър ще побегне. Толкова шум сигурно щеше да привлече внимание в близката къща.
Но Хелър се приближи до кучето и започна да го оглежда. След това взе на ръце големия звяр. Върна се при куфарите и някак си успя да ги хване с ръце.
Затътри се към осветената къща!
Предната врата се отвори. На прага седеше фермер с пушка!
Хелър се бе запътил право към верандата. Пусна куфарите.
— Боя се, че кучето ви се блъсна право в едно дърво — каза Хелър с тежък вирджински акцент.
Фермерът отвори вратата по-широко, Хелър влезе с кучето и го остави на килима във всекидневната.
— Не тече кръв, затова предполагам, че ще се свести — каза Хелър.
Фермерът се наведе над кучето. То направи немощен опит да се изправи и мъжът го погали, то се успокои и леко махна с опашка.
— Не — каза фермерът. — Нищо му няма. От тук ли си, момче?
— От тук — каза Хелър. — Ще тръгвам вече.
— Ами, в никакъв случай. Не и след като си сторил такава добрина! Марта, донеси кафе! — викна той към кухнята.
— А, не — каза Хелър. — Много благодаря, но имам среща в града. Един човек ме чака пред съда. Много благодаря, но вече закъснявам.