Беше вперил очи в сградата. Хелър също погледна нагоре. Всички прозорци бяха счупени. Хвръкнала бе и част от покрива и пламъците бяха започнали да извиват езици нагоре към небето.
Чак сега старецът започна да стопля какво му се беше случило. Погледна вторачено Хелър и започна да върти очи.
— Господи, момче — каза той със страхопочитание. — Рискувал си живота си, за да ме измъкнеш от там!
Разтърси глава, сякаш за да просветли погледа си. Започна да гледа Хелър много по-упорито.
— Спаси ми живота, младежо!
Хелър искаше да се увери, че на стария нищо му няма. Опитваше се да го накара да си свие пръстите.
От другия край на града се чуваше някоя от противопожарните команди, вероятно доброволци. Звънецът за тревога разтърсваше нощта.
— Не трябва ли да повикам някой? Линейка? — каза Хелър.
— Виж какво, дете. Като си помисля, най-добре да изчезваш оттук! Само след минута тук ще е пълно с пожарникари и репортери. Ще се оправя, младежо. Никога няма да те забравя. Но с име като твоето, най-добре веднага да си плюеш на петите, чуваш ли!
— Радвам се, че можах да ти помогна — каза Хелър. И тръгна.
— Ако някога с нещо мога да ти помогна — извика старецът, — просто попитай за Стоунуол Битс!
Хелър тръгна надолу по хълма с чантите. Всичко наоколо бе обляно в светлина от разразилия се пожар.
Беше на тротоара на улицата, когато го задмина пожарната. Той погледна назад и спря. Целият връх на хълма бе в корона от пламъци. Една от забележителностите на Вирджиния отиваше на кино. Вероятно, помислих си аз, тук е спал Джордж Вашингтон.
След малко дойде линейка.
Хелър вдигна чантите и тръгна с куцане към автогарата.
Изведнъж спря. Извади един тефтер. Написа: Не могат да правят печки.
Глава втора
На вратата на автогарата седеше чернокож с метла и със стара шапка на главата. Беше се загледал в пожара на хълма. Надявах се да се събуди и да забележи, че в града има непознат и да го свърже по някакъв начин с огъня.
— Кога е следващият автобус? — попита Хелър.
— Охо — каза черният. — Я гледай какъв огън! Виждал ли си някога такъв пожар?
Няма начин Хелър, като боен инженер от Флота, да не е виждал как пламват цели градове. Вероятно самият той е правил такива пожари, че в сравнение с тях огънят в сградата на съда изглежда като случайна искрица.
— Бая е големичък — каза Хелър.
Влезе в чакалнята и остави чантите.
Чакалнята беше доста овехтяла и мръсна — седалки с разпрана облицовка, разхвърляни на пода вестници. В отсрещния край имаше билетно гише.
Черният влезе, клатейки глава. Остави метлата, влезе зад гишето и си свали шапката. Със замах отвори прозорчето на гишето.
— За къде си? — извика той. — Ричмънд, Вашингтон, Ню Йорк, Маями? Или за Атланта?
— Атланта? — каза Хелър и тръгна към гишето. Пак се започна. Отново Манко! Отново принц Кавкалсия!
— О, много е далече — каза черният. — Много бели дами, черни дами, жълти дами. Какъвто цвят си поискаш. Много е далече. Или може би ще поискаш билет за Бърмингам? Това е най-хубавият град, човече.
— Отивам в Ню Йорк — каза Хелър.
— О, наистина съжалявам. Тази автобусна линия стига само до Линчбърг.
Черният се бе отърсил от виденията си за хубави градове.
— Този стар тъп град Феър Оукс не е много добре свързан. Но можеш да се прехвърлиш в Линчбърг. Мога да ти продам билет до там.
— А, много хубаво — каза Хелър. Черният се зае с работа и за нула време приготви билета.
— Два долара и четиридесет цента. Следващият автобус е към полунощ. Значи ще чакаш към час и половина. Ето ти билета, ето ти и рестото. Няма с какво да се забавляваш тук, освен ако не искаш да идеш да погледаш огъня. Не? Ами тогава, настанявай се удобно. Сега аз пак ставам портиер.
Сложи си черната шапка, заключи гишето и хвана метлата. Излезе навън да гледа пожара на хълма.
Хелър седна между двата куфара. Зачете се в различните рекламни плакати, които съобщаваха за удоволствията на Париж, хубостите на древна Гърция и един, на който пишеше за гощавка с пържени пилета в местната гимназия миналия септември.