Разгледа остатъците от стритата оранжева таблетка върху масата, после вдигна бутилката И. Г. Барбен. Беше ясно като бял ден, че се надява това да е смъртоносна отрова, за да може тайно да ми сипе от нея в някое питие. Не знаеше, че това е амфетамин и че съм пил от него, за да мога да издържа ужасите на изпращането преди няколко часа.
— Предполагам, че си пил от това — каза той. — На твое място не бих го опитал. Съветвам те да не пиеш повече, независимо какво е. Изглеждаш ужасно.
Защипа свободните предмети. Огледа се, искрено разочарован, че не намери с какво да ме изтезава.
Премести по-близо един панел с бутони и го завърза за ръката ми.
— Ако ги стане много зле, можеш да натиснеш белия бутон и да ме извикаш. С червения ще се свържеш с капитана. Ще го предупредя, че си зле, за да каже на някой да те наглежда.
След това забеляза плика, който бе паднал пред вратата в коридора и го взе. Ясно, това е тайна заповед да ме убие.
Хелър пусна плика на гърдите ми и го пъхна под един ремък.
— Прилича на плик за заповеди. Спешно е, виж цвета. Ако бях на твое място, щях веднага да го прочета.
След което затвори вратата и изчезна. Но аз знаех, че сега отива при капитана и ще заговорничат как да ме убият. И все пак не можех да се противопоставя. Както бях с опънати до пръсване нерви, щях да съм благодарен, ако някои ме убие. Но само не с амфетамин! Не, не, за бога! Ще бъде прекалено жестоко!
Глава втора
До края на този ужасен, отвратителен ден, сигурно най-лошият в живота ми, само лежах и треперих. Нервите ми бяха толкова здраво опънати, че имах чувството, че ако се скъсат, ще ме повалят при обратния удар.
Треперих, треперих, докато накрая бях толкова изтощен, че повече не можех да треперя, но пак продължавах.
Дори не можех да мисля. Цялото ми внимание бе съсредоточено във физическия ад, в който бях попаднал.
Корабът плавно летеше със скорост, близка до скоростта на светлината. Нямаше как да не усетя, когато включиха двигателите минало-бъдеще. Имаше предупредителни сигнали и повиквания и на стената на кабината светна надпис:
ЗАТЕГНЕТЕ ГРАВИТАЦИОННИТЕ КОЛАНИ!
След това:
НЕ МЪРДАЙТЕ! ПРЕМИНАВАМЕ КЪМ ВРЕМЕВИ ДВИГАТЕЛИ!
Да не мърдам! Де да можех да престана да мърдам, да престанат тези спазми и гърчове. Светна червена лампа:
НЕБАЛАНСИРАНИ ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИ СИНТЕЗАТОРИ
Тежестта направо ме смаза.
Изведнъж през кораба сякаш премина внушителна светкавица. Бяхме преминали светлинната бариера от 186000 мили в секунда.
Светна пурпурна лампа:
ПРЕМИНАВАМЕ КЪМ АВТОМАТИЧЕН РЕЖИМ НА ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИТЕ СИНТЕЗАТОРИ
След това зелена лампа:
АВТОМАТИЧНО БАЛАНСИРАНИ ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИ СИНТЕЗАТОРИ
Този надпис изчезна, след него светна оранжева лампа:
УСКОРЯВАНЕТО Е БАЛАНСИРАНО И КОМПЕНСИРАНО МОЖЕТЕ ДА РАЗВЪРЖЕТЕ КОЛАНИТЕ МОЖЕТЕ СВОБОДНО ДА СЕ ДВИЖИТЕ ВСИЧКО Е НОРМАЛНО
Не ми трябваше разрешение да се движа свободно! И всичко изобщо не бе нормално! Гърчех се по цялото легло!
Движехме се с времеви двигатели. Корабът, тази опасна бомба, която наричаха кораб, можеше всеки момент да гръмне. На моменти се улавях, че искам да гръмне. Вече не издържах на това треперене. Все повече се изтощавах, но нервите и мускулите ми намираха отнякъде сила да треперят още и още!
Звездният часовник на стената имаше вграден циферблат, който продължаваше да отмерва волтарианското време. Минутите напредваха бавно и мъчително, сякаш времето беше спряло.
Най-накрая, след като бяха изминали двеста години, на Волтар настана полунощ. Бях изпил ужасната таблетка преди цели шестнайсет часа. Но продължавах да треперя.
Един антиманко от екипажа влезе и ми даде да пия от някаква метална туба. Досега не бях осъзнал до каква степен може да ти е пресъхнала устата.
Веднага съжалих, че пих. Може би това ще ми спаси живота, а аз не исках да живея, само това не!
Отчаяно се нуждаех от сън, тъй като бях напълно изтощен. Но не можех да заспя.
Времето на Волтар пълзеше твърде мудно, а аз ставах все по-потиснат.