— А представи си, само след няколко години щяхме да се пенсионираме само с по една пенсия!
Стюпуиц каза:
— Ще ни вземе на работа, няма начин. Няма да има избор!
Бях изумен. Тези двама корумпирани агенти използваха случая, за да уредят собственото си повишение! Изнудват Дълбърт Джон Роксентър! А да не говорим какво престъпление беше това, след като Д. Дж. Роксентър на практика притежаваше ФБР!
И най-голямата глупост — те наистина си мислеха, че са хванали сина на Д. Дж. Роксентър.
Плановете на Ломбар бяха взели друга посока.
Но чакай! Това по никакъв начин нямаше да измъкне Хелър. Още не бях напълно наясно, но бъдещето на Хелър сега със сигурност вещаеше смърт.
Глава четвърта
Телефонът звънна, двамата мошеници прекъснаха танца си и Стюпуиц вдигна слушалката. Каза нещо и затвори.
Двамата влязоха в съседната стая при Хелър. Той тихо си седеше, очите му от време на време попадаха на някое петно кръв по стените. Съмнявах се, че е чул телефонния разговор и е разбрал като мен за какво става дума. Сигурно се чудеше какво ще правят с него.
Стюпуиц му каза:
— Слушай, Младши, говорих с личния адвокат на твоето татенце, господин Бери от „Суиндъл и Крауч“, Ню Йорк. Татето е в Русия, там го хранят и поят и няма да се върне през следващите две седмици.
Молин каза:
— Спокойно, Младши. Малко ще те позабавим, преди да тръгнеш.
Молин седна на бюрото си и прегледа пълна папка с доклади. Сега разбрах, че това е неговият офис, а съседният е на Стюпуиц. Явно са доста високопоставени във ФБР, за да имат самостоятелни офиси.
Стюпуиц отиде до вратата и преди да излезе, каза:
— Аз ще поема останалото. Ти само дръж хлапето под око.
Пак понечи да излезе, но спря. Обърна се към Хелър и каза:
— Не се притеснявай повече за онази курва. Тя е мъртва.
Екранът ми трепна. Хелър каза:
— Защо трябваше да я убивате?
— Да я убиваме? — каза Стюпуиц. — Починала е в болницата „Джордж Таун“. Инфаркт.
След това добави, самата невинност.
— Имаш късмет, че е станало в линейката. Иначе можеха да ти лепнат обвинение в убийство.
Молин каза:
— Дрогата я уби, Младши. Хелър каза:
— Отдавна исках да попитам някой какво значи „боцкане“?
Стюпуиц пак тръгна към вратата.
— О, не мога повече с това хлапе. Ти се оправяй с него, Молин. Аз ще се заема с останалото.
И излезе.
Молин бутна с досада папката, облегна се и погледна с още по-голяма досада Хелър.
— Без „бибип“, хлапе. Не знаеш какво е „боцкане“? На какво, по дяволите, са ви учили във… — Погледна дипломата на Хелър върху бюрото си. — … Военна Академия „Сейнт Ли“? Да шиете и да плетете?
Погледна часовника си и с жест на отвращение бутна документите още по-далеч.
— Имаме много време за убиване и понеже някой ден ти самият ще заповядваш в тази сграда, май е най-добре да започнем с обучението ти на добър американец. Ела с мен.
С Хелър отпред, Молин тръгна надолу по стълби и коридори. — Няма да говориш с никого — предупреди той. — Ако някой пита нещо, аз ще отговарям.
Очевидно сградата беше огромна. Коридорите бяха много дълги. Хелър потракваше с обувки.
— За бога, Младши — каза Молин, раздразнен от шума, — защо си обул тези бейзболни обувки?
— Защото са ми удобни — каза Хелър. — Имам мазоли.
— Аха, разбирам. Аз пък имам кокоши тръни. Пристигнахме.
Спря Хелър пред врата, на която имаше табела „Лаборатория за наркотици“ и го бутна вътре.
Пред очите им се изправиха дълги стени, целите в шкафове. На тях имаше всякакъв род стъклени бурканчета. Над една маса се бе навел лаборант, който загряваше лъжица с вода. Наоколо бяха пръснати игли.
— Така, с наркотиците се занимава Агенцията за борба с наркотиците — каза Молин с дрезгав глас, — но все пак ние си имаме собствена лаборатория. Ние всъщност отговаряме за правителството и понякога се налага дори да поразтърсим АБН. В тези бурканчета на практика има всички известни по света наркотици.
— Продавате ли ги? — попита Хелър.
Лаборантът вдигна разтревожено поглед и каза:
— Шт!
След това погледна отблизо Хелър и се обърна към Молин:
— Каква работа имаш да ми водиш тук някакво „бибип“ хлапе, дето се прави на умен, Молин? Това не влиза в маршрута за посетители.