Глава шеста
Без капка надежда гледах в екрана как Хелър влиза в мотел „Хауърд Джонсън“, Силвър Спринг, Мериленд. Би трябвало това да ми донесе облекчение, понеже означаваше, че с малко повече късмет, за няколко часа можех да прекъсна безсънното бдение, на което той ме бе подложил.
Хелър не се оглеждаше зад себе си, а би трябвало. Нито се огледа в чакалнята за подозрителни лица. Не взе никакви предпазни мерки, както един нормален агент би направил.
Просто отиде до рецепцията с потропващите си обувки и каза, че иска стая за една нощ. Остави трийсет долара и вписа новия номер на колата във формуляра, ясно и четливо. Не го фалшифицира, дори не се постара да го напише нечетливо.
Със замах се подписа като „ДЖОН ДИЛИНДЖЪР!“. Даже с удивителен знак. Доста беше понаучил във ФБР, няма що — Джон Дилинджър беше един от най-известните гангстери през трийсетте. Чисто светотатство!
Хвърли небрежно чантите си в стаята, сякаш нищичко не го безпокоеше на този свят. Изми се и след малко затрака навън. Дори не обръщаше внимание на многобройните сенки. Обиколи сградата и влезе в ресторанта.
Седна. Веднага дойде една застаряваща сервитьорка и му каза, че не е седнал където трябва. Накара го да се премести на една маса в ъгъла, зад която имаше само гладка бяла стена. Тя запали лампите и Хелър се обля в светлина. И дори не забеляза, че тя го посочи с пръст. Беше се заел да разглежда менюто. А какво толкова има да разглеждаш едно меню в „Хауърд Джоунс“? Всички менюта по продължение на целия бряг си приличат — само цифри и картинки.
Възрастната сервитьорка бе изчезнала за малко, но сега се върна. Тя свали от главата му бейзболната шапка и я остави на съседния стол, като каза:
— Младите господа си свалят шапките, като ядат.
— Ще си поръчам шоколадова торта — каза Хелър.
Тя не помръдна. Каза:
— Ще поръчаш меню 3. Това е зелена салата, пържено пиле, сладки картофи и бисквити. И ако изядеш всичко, тогава може да обсъдим въпроса за шоколадова торта.
Тя очакваше Хелър да протестира, затова продължи:
— И аз имам синове. Всички сте едни и същи. Не разбирате, че за да пораснете, трябва добре да се храните.
Не се бях излъгал. Със сигурност го бе посочила на някого. Аз безпомощно си блъсках главата дали ще бъде куршум, нож или арсеник в пилето. А може би, помислих си със слаба надежда, го е посочила просто така. Но със сигурност го бе направила майсторски. Можеше да служи за идеално прикритие. С времето човек се учи да различава истинските агенти.
Храната пристигна. Хелър надникна в чиниите на другите, за да види какво ядат. Но после се примири и се зае с яденето пред себе си. Справи се чудесно с приборите. Даже разкъса пилето на парчета и го изяде с пръсти — нещо, за което на Волтар не можеше и да си мечтае. Но макар че лесно възприемаше културата, правеше и грешки. Дадох си сметка, че и във Вашингтон, и тук той говореше с „Айви Лийг“ акцент. Очевидно смяташе, че вече не е в юга, но бъркаше. Мериленд е толкова на юг, колкото и пилето, което ядеше. Щеше да бъде в Ню Ингланд чак след като мине на север от Ню Йорк. Личеше си, че е съвсем зелен в занаята.
Беше приключил с яденето и избърса мазното от устата и пръстите си. В този момент вниманието му бе привлечено от някакво движение в другия край на стаята. Натам се виждаше трудно, защото светлината светеше в очите му. Мярна се просто някаква сянка.
Замръзнах. Човекът държеше нещо пред лицето си. Пистолет?
Появи се ярко синкаво проблясване! За съвсем кратко.
Екранът ми побеля от претоварване.
След това се появиха танцуващи черни точици и не можех да виждам дори това, което Хелър виждаше, ако изобщо виждаше нещо.
Екранът се изчисти. Черните точки изчезнаха. Хелър просто си седеше и гледаше стаята. Нямаше никаква фигура.
Дойде келнерката.
— Я гледай ти! Всичко си изял. Добро момче, можеш да си поръчаш шоколадовата торта. Какъв беше този блясък?
— О, ами настолната лампа на касиерката изгърмя. Очите ли те заболяха?
И с майчина загриженост тя премести лампите около неговата маса, за да не му светят в очите. Наистина касиерката пипаше нещо по лампата.
Хелър получи тортата си и я изяде, плати с голям бакшиш и с потракване се качи в стаята си, отново без дори да хвърля поглед към тъмните места. Имах си работа с пълен идиот!
Влезе в стаята до съвсем погрешен начин. Трябваше бързо да отвори вратата и да се пъхне зад нея, а после внезапно да изскочи. Не провери дали е ровено из багажа му. Само настрои климатичната инсталация — без да провери за газова капсула, — отпусна се в едно кресло и пак прочете книгата за наркотиците.