— На човек ми мирише. Казвай кой е тук!
И тя скрила от него. Седнали да вечерят, а сестрата хитро го подпитва:
— Ако някой от братята ми дойде на гости, какво ще му сториш?
— Двамата по-големи ще убия, а на най-малкия ще помогна с каквото мога.
Извикала тя брат си. Прегърнали се зет и шурей, разцелували се, седнали да ядат и пият и да се разговарят. Царският син разправя неволите си, а царят на орлите го придумва:
— Я зарежи, братко, тоя проклетник! Остани при мене, добре ще живееш!
Ала гостът си знае своето. Като разбрал орловият цар, че шуреят му не скланя, изскубнал едно перо от крилото си и му рекъл:
— Настигне ли те голяма беда, загрей перото и аз ще дойда на помощ с цялата си войска.
Взел юнакът перото и на заранта тръгнал да дири Баш-Челик. Много земи изходил, морета и океани пребродил. Най-сетне, когато вече умората съвсем го била съборила, навлязъл в една висока планина със страшни озъбени канари. И там, сред пущинак в една тъмна пещера намерил своята невеста.
Като го видяла, тя хем се зарадвала, хем се уплашила, хем се учудила и го попитала:
— За бога, кажи как попадна в тоя див край, където човешки крак не е стъпвал?
Той и разправил всичко от игла до конец, па и рекъл:
— Хайде, жено да бягаме!
— Къде ще бягаме? Баш-Челик веднага ще ни стигне — теб ще убие, мене ще затрие.
Ама царският син придумал жена си и хукнали да бягат. Баш-Челик веднага угадил, втурнал се и скоро-скоро ги настигнал.
— Ей, юначе! — вика той още отдалеч. — За пръв път ще ти даря живота, както ти бях обещал. А сега върви си, откъдето си дошъл, и кракът ти да не е стъпил вече тук, че жив няма да останеш!
Грабнал Баш-Челик царкинята и я отвел. Останал царският син самин сред пущинака, кърши ръце, мисли-премисля. Накрая решил да се върне и да опита пак да си вземе невестата. Изчакал Баш-Челик да излитне от пещерата и придумал жена си да бяга. Ама Баш-Челик веднага ги угадил и ги настигнал. Извадил една стрела и изкрещял така, че планината отекнала:
— Ей, юначе! От какво искаш да умреш: от стрела или от меч?
Царският син започнал да моли за пощада.
— Добре! Подарявам ти втория живот, ама вече да не си ми се мяркал, че ще те убия на място — изрекъл това Баш-Челик и отнесъл царкинята. А юнакът останал самин в пущинака да мисли как да отърве невестата си:
„Защо пък да се боя? Та нали имам още два живота: единия мой и другия, който той ми подари.“
Преспал в гъсталака, а на заранта се върнал в пещерата. Много придумвал той жена си, защото нея я било страх от Баш-Челик. Накрай склонила. Хукнали да бягат, ама проклетият дявол пак ги надушил, настигнал ги и заревал с цяло гърло така, че от канарите цели скали се затъркаляли:
— Стой! Вече няма прошка!
Царският син започнал да го моли за пощада. Подир много молби Баш-Челик рекъл:
— Помниш ли, обещал ти бях да ти подаря три живота? Ето, сега си взимам и третия, последния, що ти бях дал. Върви си дома и пази си живота, който имаш от майка си даден!
Няма как! Срещу такава сила не се излиза. Тръгнал си царският син жален-печален, мисли и въздиша, що да прави сега? Насред път изведнъж се сетил за перата на зетьовете си и решил:
„Ще се върна за четвърти път. Пък ако Баш-Челик пак ни настигне, ще викам зетьовете на помощ.“
Върнал се и издебнал, когато Баш-Челик излетял из пещерата. Разправил на жена си за своите зетьове и я придумал:
— Да бягаме, пък каквото ще да става! — рекъл той.
Ала Баш-Челик ги подушил и се втурнал да ги гони. Още отдалеч се провикнал така, че планината забоботила, земята изохкала:
— Стой, юначе! Все едно — не можеш ми убягна!
Царският син извадил трите пера и огнивото; стъкнал огън и нагрял перата. В това време Баш-Челик настигнал бегълците и с един замах разсякъл юнака на две половини. Едва сторил това злодейство, ето че небето се затъмнило, слънцето се скрило — долетели змейският цар със своите змейове, соколският цар със своите соколи, орловият цар с орлите. Сдавили се те с Баш-Челик на люта битка. Рукнали реки от кръв, проехтели усоите от смъртни писъци. Ама накрая Баш-Челик се изхитрил — грабнал царкинята и се скрил в дъното на пещерата си.
Събрали се тримата царе край разсеченото тяло на своя шурей. Огледали го и намислили да го съживят. Попитали най-6ьрзите соколи, орли и змейове: кой от тях най-скоро ще донесе вода от река Йордан?
Аз мога за половин час — рекъл един сокол.
— А аз — за четвърт час — рекъл един орел.
Пък аз — за девет секунди — рекъл един змей.
Викнали му царете в един глас: — Хайде тогава, бързай!
Напрегнал змеят огнената си сила и подир девет секунди донесъл вода от река Йордан. Щом полели юнака с тая вода начаса той скочил на крака, сякаш нищо не е било.