Стъпките ми захрущяха по чакъла натам, накъдето ме насочи той, отстрани покрай къщата. Градината се простираше от лявата ми страна и беше с големината на малък обществен парк, само че много по-добре поддържана. Повеят донесе сладостното ухание на розите, мирис на окосена трева и солен полъх от океана недалеч. Какво ли беше да живееш на такова място? Надничах през прозорците мимоходом. Стаите, които мярнах, бяха просторни, големи и безупречно мебелирани. Ами ако на човек му се прииска да се излегне пред телевизора с купа пуканки и няколко бири, за да гледа някой мач? Сигурно в мазето имаха специално място за тези работи — билярдна, игрални зали, дневна, както там се нарича. Подозирах, че в Лангриш Лодж истинският живот винаги кипи някъде другаде.
Оранжерията беше голяма постройка от стоманена конструкция и извито стъкло, залепена за задната част на къщата като огромна смукателна помпа, висока два-три етажа. Вътре имаше гигантски палми, които притискаха тежките си клони към стъклата, сякаш се молеха да ги пуснат навън. Две френски врати зееха широко, а в отвора тънко бяло перде се полюшваше лениво на лекия бриз. Тук лятото не е толкова сурово и безмилостно като в града, хората си имат специален свой сезон. Прекрачих през прага и отметнах пердето. Вътре въздухът беше тежък, плътен и миришеше на дебел мъж след дълга и гореща вана. Отначало не забелязах Клеър Кавендиш. Отчасти скрита зад ниски палмови листа, тя седеше на изящен стол от ковано желязо пред също такава масичка и пишеше в бележник или дневник с кожена подвързия. Забелязах, че използва писалка. Беше облечена за тенис, с памучна блуза с къси ръкави и къса бяла плисирана пола, къси чорапи и мръснобели обувки от еленска кожа. Косата ѝ беше прихваната назад с шноли от двете страни. За пръв път виждах ушите ѝ. Бяха красиви, което е рядкост. Според мен ушите са почти толкова нелепи на вид, колкото стъпалата.
Тя ме чу да приближавам и когато вдигна очи, не можах да разгадая добре погледа ѝ. Имаше изненада, разбира се — не се бях обадил предварително, но и нещо друго. Дали не беше тревога, дори внезапно смайване, или просто за един кратък миг тя не ме позна?
— Добър ден — поздравих възможно най-нехайно.
Клеър бързо затвори бележника си и сега, по-бавно, сложи капачето на писалката си и я остави върху масата с бавна решителност — като политик, който току-що е подписал мирен договор или обявяване на война.
— Господин Марлоу, стреснахте ме.
— Извинете, трябваше да се обадя предварително.
Тя стана и направи крачка назад, сякаш за да може масата да е между нея и мен. Бузите ѝ бяха леко поруменели, както стана предния ден, когато я попитах как е малкото ѝ име. На хората, които лесно се изчервяват, не им лесно — винаги се издават, когато направят гаф. Пак ми беше трудно да не зяпам краката ѝ, но все пак забелязах, че са слаби, добре оформени и със златист загар. Върху масата се мъдреше кристална кана с тютюнева на цвят напитка и Клеър докосна дръжката ѝ с върха на пръста си.
— Студен чай? — попита ме тя. — Мога да поръчам да ви донесат чаша.
— Не, благодаря.
— Бих ви предложила нещо по-силно, но ми се струва твърде рано… — Тя сведе очи и прехапа устната си точно както го направи и Евърет Трети. — Постигнахте ли някакъв напредък?
— Госпожо Кавендиш, мисля, че е по-добре да седнете.
Тя поклати глава и леко се усмихна.
— Аз не… — поде. Погледна над рамото ми. — А, ето те, скъпи — каза малко прекалено силно, с попресилена топлота.
Обърнах се. В рамката на отворената врата стоеше мъж, който придържаше завесата настрани с вдигнатата си ръка, и за миг си помислих, че и той като Евърет Трети се кани да произнесе звучна реплика от стара пиеса. Беше добре сложен, невисок, малко кривокрак, с широки рамене и големи четвъртити длани. Носеше кремави бричове, ботуши от телешка кожа, искрящо бяла риза и жълто копринено шалче. Поредният спортен тип. Тук май не правеха нищо друго, освен да играят на нещо.
— Горещо е — оповести мъжът, — адски горещо. — Досега дори не ме беше удостоил с поглед. Клеър Кавендиш се пресегна към каната със студения чай, но мъжът я изпревари, взе чашата, напълни я до половината и я пресуши на една глътка, отметнал глава назад. Косата му беше тънка и права, с цвета на светъл дъб. Скот Фицджералд би му намерил място в някоя от своите сладникаво-горчиви любовни истории. Като се замисля, той дори приличаше малко на Фицджералд: по момчешки хубав и с някаква фатална слабост.
Клеър Кавендиш го наблюдаваше. Отново хапеше долната си устна. Тази нейна уста беше истинска прелест.
— Това е господин Марлоу — представи ме тя.