— Защото трябва да живее с тъща си?
— Надали е приятно за един мъж, поне за мъж като Ричард.
Спрях и я накарах да спре заедно с мен. В обувките ми беше влязъл пясък, в очите ми пареха солени прашинки.
— Госпожо Кавендиш, защо ми разказвате тези неща? Защо се държите с мен така, като че ли сме невероятно близки?
— Имате предвид защо ви позволих да ме целунете ли? — Очите ѝ блестяха: присмиваше ми се, но не грубо.
— Добре де, защо ми позволихте да ви целуна?
— Може би исках да видя какво е усещането.
— И какво беше?
Тя се позамисли.
— Приятно. Хареса ми. Иска ми се пак да го направите някой път.
— Със сигурност може да се уреди.
Продължихме, хванати за ръце. Тя си тананикаше. Изглеждаше щастлива. Помислих си: това не е жената, която влезе вчера в кантората ми и ме изгледа хладно и преценяващо иззад воалетката си. Това е друг човек.
— Построена е от човек от филмовата индустрия — каза Клеър. Говореше за къщата. — Ървинг Талбърг, Луис Б. Майър — някой от тези магнати, забравих точно кой. Докарали камъка от Италия, някъде от Апенините. Добре че италианците не могат да видят какво са построили с него.
— Защо живеете тук? Казахте, че сте богата — може да се преместите другаде.
Погледнах я. Лека сянка се спусна върху гладкото ѝ чело.
— Не знам — отвърна. Направи мълчаливо няколко крачки, после отново заговори: — Може би не искам да живея сама със съпруга си. Той не е особено приятна компания.
Не ми беше работа да коментирам този факт, затова не го и направих.
Наближавахме оранжерията. Тя ме попита дали ще вляза.
— Може би вече бихте пийнали нещо?
— Не, благодаря. Аз съм работещ човек, чакат ме задачи. Ще ми кажете ли още нещо за Нико Питърсън, преди да започна като хрътка да душа по следите му?
— Не се сещам за нищо. — Тя махна парченце от листо от ръкава на лененото си сако. — Искам само да го откриете. Не желая да се връща. Не съм сигурна, че изобщо някога съм го желала.
— Тогава защо изобщо сте го имали?
Тя направи тъжна клоунска физиономия. Хареса ми как се надсмива сама над себе си.
— Сигурно защото беше опасен — отвърна. — Вече ви казах, лесно се отегчавам. Той ми помогна да се почувствам жива за известно време, някак разглезено жива. — Измери ме със спокоен поглед. — В състояние ли сте да го разберете?
— Да, разбирам.
Тя се засмя.
— Но не одобрявате.
— Не е моя работа да одобрявам или не, госпожо Кавендиш.
— Клеър — настоя тя отново със задъхан шепот. Стоях и се чувствах вял и отпуснат, като онези индиански фигурки с грубовати черти пред магазинчетата за тютюн. Тя вдигна рамене, пъхна ръце в джобовете на сакото си и се присви леко.
— Бих искала да откриете къде е Нико — каза тя, — какво прави и защо се преструва на мъртъв. — Отправи поглед над гладката зелена морава към дърветата. Зад нея се виждаше призрачното отражение на двама ни в стъклата на оранжерията. — Знаете ли, струва ми се странно, че той се намира някъде в този момент, че прави нещо. Свикнала бях с мисълта, че е мъртъв, и сега ми е трудно да се приспособя.
— Ще направя каквото мога — уверих я. — Надали ще е трудно да го проследя.
Изглежда, не беше професионалист, затова се съмнявах, че е покрил умело следите си, особено след като не очаква никой да го търси, защото го мислят за мъртъв.
— Какво ще направите? Как ще подходите?
— Ще прегледам доклада на съдебния лекар. После ще поговоря с някои хора.
— Какви хора? Полицията ли?
— Ченгетата не са много отзивчиви към човек, който не е от техните. Обаче познавам един-двама ловци на глави.
— Не ми се иска да се разчува, че аз съм човекът, който го издирва.
— Искате да кажете, че не желаете майка ви да разбира.
Изражението ѝ стана сурово, което не беше лесно за лице като нейното.
— Загрижена съм по-скоро за бизнеса. Всеки скандал ще бъде вреден за нас, за „Лангриш Фрейгрансис“. Надявам се, разбирате.
— О, прекрасно разбирам, госпожо Кавендиш.
Отнякъде наблизо се разнесе писък — зловещо тънък и пронизителен. Вперих поглед в Клеър.
— Паун — обясни тя.
Ама разбира се, че ще е паун, какво друго!
— Кръстили сме го Либъранс.
— Често ли пищи така?
— Само когато скучае.
Извърнах се, за да си тръгвам, но пак спрях. Колко беше красива на слънцето с елегантните си бели ленени дрехи, заобиколена от лъскавото стъкло и бонбоненорозовия камък зад гърба ѝ. Още усещах меките ѝ устни върху своите.
— Как научихте за смъртта на Питърсън?