— О, бях там, когато се случи — отвърна тя нехайно.
6
Почти до портата срещнах Ричард Кавендиш, който водеше кестеняв жребец по алеята. Спрях колата и смъкнах прозореца.
— Здрасти, приятел — поздрави ме Кавендиш. — Тръгваш ли вече?
Не изглеждаше като човек, яздил буйно през последния половин час. Дъбовата му коса не беше разрошена, а бричовете му бяха в същия безупречен вид, както и когато влезе в оранжерията. Дори не беше потен или поне не се забелязваше да е. Всъщност конят изглеждаше изтощен — постоянно въртеше очи, мяташе глава и подръпваше поводите, които господарят му държеше в ръка със същата лекота, с която дете стиска въженце за скачане. Много раздразнителни същества са това конете.
Кавендиш се приведе към прозореца, облегна ръка върху рамката на вратата и ми се усмихна широко, показвайки две редици ситни и равни бели зъби. Беше една от най-празните усмивки, с която са ме удостоявали.
— Перли, значи? — попита той. — Поне така каза дамата.
— Да, така каза, и аз я чух. — Конят потърка муцуна в рамото му, но той не забеляза.
— Не са чак толкова ценни, колкото си мисли тя. Но сигурно е привързана към колието. Знаеш какви са жените.
— Не съм сигурен поне по отношение на перлите.
Той продължаваше да се усмихва. Нито за секунда не беше повярвал в историята за изгубеното колие. Кавендиш ми беше ясен, познавах хора като него: красиви и лицемерни играчи на поло, които стават съпрузи на богати момичета и после превръщат живота им в същински ад, като същевременно се оплакват колко им е трудно да харчат парите на жените си и как това е удар по гордостта им.
— Хубав кон — казах, а животното завъртя едното си око към мен, сякаш ме беше чуло.
Кавендиш кимна.
— Спитфайър — рече. — Висок метър и седемдесет, мощен като танк.
Заоблих устни като фуния, уж за да подсвирна, но не го сторих.
— Впечатляващо. Играете ли поло с него?
Той се изсмя кратко.
— Поло се играе с понита — поясни. — Представяте ли си как се опитвам да стигна топка на земята, яхнал това приятелче? — Потри брадичката си с показалец. — Аз не играя, аз превземам.
— Какво искате да кажете? — попитах. — В моя край се раждаме със стик за поло в ръка.
Той ме изгледа изпитателно и остави усмивката си да се разпадне на лениви етапи.
— Голям шегаджия си ти, Марлоу.
— Така ли? Какво толкова съм казал?
Той продължи да ме изучава с поглед. Когато присви очи, ветрило от тънки бръчици се разпери до външните ъгълчета на очите му. После се изправи, тупна с длан вратата на колата и се отдръпна.
— Късмет с перлите. Дано да ги намериш.
Конят отметна глава и примлясна по онзи смешен конски начин. Звукът много наподобяваше на саркастичен смях. Включих на скорост и отпуснах съединителя.
— Вече съм ги нацелил — отвърнах и подкарах.
Половин час по-късно бях на Бойл Хайтс и паркирах пред кабинета на окръжния съдебен патолог на Лос Анджелис. Зачудих се: колко ли пъти вече съм изкачвал тези стълби? Сградата беше шантав образец на архитектурата ар нуво и приличаше повече на дворец на призраци, отколкото на правителствена постройка. Вътре обаче беше прохладно и отморяващо тихо. Единственото, което се набиваше на уши, бе потракването на високите токчета на някоя чиновничка по коридора нагоре по етажите.
Рецепцията се обслужваше, ако това е подходящата дума, от жизнерадостна дребна брюнетка със забележимо тесен пуловер. Плъзнах разрешителното си за частен детектив към нея като фокусник, показващ картата, която се кани да скрие. В повечето случаи дори не си правят труда да погледнат и допускат, че съм от полицията, а аз нямам нищо против. Жената ми обясни, че ще ѝ трябва около час, за да изиска доклада за Нико Питърсън. Отговорих, че след един час ще си поливам кактусите. Тя ми се усмихна неуверено и отвърна, че ще провери дали не може да ускори процедурата.
Известно време крачих в коридора, пушейки, после застанах до един прозорец с ръце в джобовете, загледан към уличното движение по Мишън Роуд. Вълнуващо е да си частен детектив.
Момичето с пуловера удържа на думата си и се върна с папката след по-малко от петнайсет минути. Отнесох я на една пейка до прозореца и разлистих документите. Не очаквах да науча много и не грешах, но все отнякъде трябва да започнеш. Покойният беше блъснат от кола с неизвестен водач на Латимър Роуд в Пасифик Палисейдс, окръг Лос Анджелис, някъде между единайсет през нощта и полунощ на деветнайсети април. Имаше многобройни наранявания със сложни названия, включително „дълбока коминутивна фрактура от дясната страна на черепа“, и множество разкъсвания по лицето. Причината за смъртта на нашия приятел беше удар с тъп предмет — патолозите много го обичат, потриват доволно ръце само като го чуят. Имаше снимки от мястото на катастрофата. Колко черна и лъскава изглежда кръвта на светлината на фотографската светкавица! Неизвестният извършител добре беше обработил Нико Питърсън. Изглеждаше като разкъсан бифтек, натъпкан в копринен костюм. Чух се да отронвам тиха въздишка. Смърт… Адска паст, не се гордей, че си такава4, е казал поетът, но аз не разбирам защо Онази с косата да не изпитва известно удовлетворение, като се има предвид колко изчерпателна работа върши и с какъв ненадминат успех.