— „Кахуила“ ли?
— Да, май така се казваше. Може да го е премазала която и да е от онези стотина коли. И разбира се, никой нищо не е видял. Бил ли си на това място?
— Не е моят тип, Джо.
— Сигурно — засмя се той. Този път беше по-малко казанче на по-малка тоалетна. — Ами загадъчната мадама, за която работиш, тя ходи ли там?
— Вероятно. — Стиснах зъби и скръцнах. Правя така, когато набирам смелост да направя нещо, което знам, че не бива да правя. Обаче ако искаш някое ченге да ти свърши работа, трябва да си искрен с него. Поне донякъде. — Според нея той още е жив — казах.
— Кой? Питърсън ли?
— Да. Тя смята, че той не е умрял, че не е бил премазан на Латимър Роуд онази нощ.
Той изпъна гръб. Завъртя голямата си розова глава и впери поглед в мен.
— Боже! И защо мисли така?
— Твърди, че го видяла онзи ден.
— Видяло ли го? Къде?
— В Сан Франциско. Била в такси на Маркет Стрийт и го мярнала — от плът и кръв.
— Говорила ли е с него?
— Вървели в различни посоки. Докато преодолее изненадата, той вече отминал.
— Боже — отново възкликна Джо с радостно удивление. Ченгетата обожават нещата да се обръщат надолу с главата — придава пикантност на скучния им работен ден.
— Нали знаеш какво означава това? — казах.
— Какво означава?
— Най-вероятно имаш случай на убийство.
— Така ли мислиш?
Почитателят на госпожа Макрий стърчеше до касовия апарат и унесено си бъркаше в ухото с кибритена клечка. Дадох му знак да ни донесе по още една бира.
— Замисли се — казах на Джо, — ако не е загинал Питърсън, тогава кой? И дали наистина е било катастрофа?
Джо превърта думите ми в главата си около минута, отделяйки особено внимание на скритата мръсна история.
— Подозираш, че Питърсън е инсценирал всичко, за да изчезне, така ли? — попита.
— Не знам какво да подозирам — отвърнах.
Пристигнаха новите бири. Джо продължаваше усилено да размишлява.
— Какво искаш да направя?
— И аз не знам — отвърнах.
— Не мога просто да бездействам, нали?
— Би могъл да ексхумираш тялото.
— Да го изровя? — поклати глава той. — Кремиран е.
Не ми беше хрумнало, а трябваше, разбира се.
— Кой разпозна Питърсън? — попитах.
— Не знам, ще проверя. — Вдигна чашата си, после отново я остави. — Боже мили, Марлоу — поде той по-скоро скръбно, отколкото гневно, — всеки разговор с теб ми създава само ядове.
— Такъв съм си аз, само ядове — признах.
— Ха-ха.
Побутнах чашата с бирата си един-два сантиметра встрани, после я върнах на предишното ѝ място, точно върху пръстена от пяна. Спомних си как Клеър Кавендиш направи точно същото преди няколко часа. Влезе ли ти в главата една жена, всичко ти напомня за нея.
— Съжалявам, Джо. Може би всичко това е пълна измислица. Може клиентката ми само да си въобразява, че е видяла Питърсън. Може да е било зрителна измама или пък е гаврътнала повечко мартинита.
— Ще ми кажеш ли коя е?
— Знаеш, че няма.
— Ако тя се окаже права и този тип наистина не е мъртъв, ще трябва да издадеш името ѝ.
— Може би. Обаче още не се води следствие, така че нищо не съм длъжен да ти казвам.
Джо се облегна назад на високото си столче и ме измери продължително с поглед.
— Слушай, Марлоу, ти ме потърси, забрави ли? Аз си имах съвсем спокойна сутрин, бюрото ми беше празно, само една изчезнала ученичка, въоръжен обир на бензиностанция и двойно убийство в Бей Сити. Нищо работа. А сега трябва да се притеснявам дали този тип Питърсън не е уредил някой клетник да бъде прегазен, за да може самият той да се изпари.
— Ако искаш, забрави какво ти казах. Може наистина да се окаже фалшива тревога.
— Дааа — и онази ученичка може да е отишла на гости на баба си в Покипси, кратуните на клетите италианчета също може случайно да са били продупчени с по един куршум. Разбира се. В света има колкото искаш неща, които само отвън изглеждат сериозно. — Той се смъкна от столчето и взе сламената си шапка от бара. Лицето на Джо става мораво, когато нещо го подразни. — Ще проверя още някои неща около смъртта на Питърсън или който там е умрял и ще ти се обадя. А междувременно ти дръж клиентката си за ръката и я увещавай да не се тревожи за своя Лазар, защото ако е жив, ти ще го намериш, иначе да не ти е името Догхаус Райли6.
Обърна се и се отдалечи, потупвайки си бедрото с шапката. Добре мина, Марлоу, казах си. Добра работа. Барманът се приближи и благо ме попита дали всичко е наред. О, разбира се, отвърнах му, всичко е чудесно.