— Относно Питърсън — подех. — Бихте ли ми разказали какво се случи онази нощ?
Той продължи да крачи до мен, без да продума, без дори да покаже, че е чул въпроса, загледан в земята право напред, както направи Клеър Кавендиш, когато се разхождахме заедно по моравата в Лангриш Лодж. Мълчанието му ме изправи пред дилемата дали да не повторя въпроса и вероятно да стана за смях. Някои хора го умеят — изправят те на нокти дори само с мълчанието си.
Най-сетне проговори:
— Не съм сигурен какво искате да ви кажа, господин Марлоу. — Той спря и се обърна към мен. — Всъщност недоумявам защо изобщо проявявате интерес към този нещастен случай.
Аз също спрях и задращих пръстта на пътеката с върха на обувката си. Двамата с Хансън стояхме един срещу друг, но не като противници. Той не изглеждаше конфликтен човек, аз също, между другото, освен ако някой не ме предизвика.
— Да кажем, че има заинтересовани страни, които ме помолиха да разследвам случилото се.
— Полицията вече проведе доста изчерпателно разследване.
— Да, знам. Проблемът е, господин Хансън, че хората нерядко имат погрешна представа за полицията. Гледат по филмите онези ченгета с широкополи меки шапки, които с пистолет в ръка безмилостно преследват лошите. Обаче истината е, че полицаите копнеят да си живеят кротичко досущ като всички нас, останалите. Целта им е преди всичко да разчистят и да внесат ред, да напишат прегледен доклад, който да се озове върху лавиците до другите прегледни доклади, и да забравят за случая. Лошите обаче го знаят и добре си плетат кошницата.
Хансън ме измери с поглед, кимайки леко, като в унисон с мислите си.
— И кои са лошите в конкретния случай? — попита той.
— Ами, за начало, шофьорът на колата.
— Само за начало?
— Не знам. Някои подробности около смъртта на Нико Питърсън предизвикват въпроси.
— Какви въпроси?
Обърнах му гръб и продължих напред по алеята. След няколко крачки обаче разбрах, че той не ме следва, затова спрях и се обърнах назад. Стоеше насред пътя с ръце в джобовете на памучните си панталони, загледан с присвити очи към редицата евкалипти. Започвах да проумявам, че този човек мисли много. Върнах се при него.
— Вие сте идентифицирали тялото — казах.
— Всъщност не. Поне не официално. Мисля, че сестра му го направи на следващия ден в моргата в центъра на града.
— Но вие сте били на местопроизшествието. Вие сте повикали полицията.
— Да, така е. Видях тялото. Не беше приятна гледка.
След това продължихме заедно. Слънцето вече беше прогорило и последните дрипи от сутрешната мъгла и светлината бе остра, а въздухът — толкова чист, че дори далечните звуци долитаха плавно като копия. Отнякъде наблизо чух плъзгането и хрущенето на градинарска лопата, която, съдейки по звука, се забиваше във възсуха глинена почва. Помислих си какъв късметлия е Хансън да работи всекидневно в такава среда, сред дървета, цъфнали растения и сочна трева, под небе, ясносиньо като бебешко око. Да, на някои хора наистина им върви, а на нас, останалите… Не че бих могъл да работя тук: дивата природа ми идваше в повече.
— Някой друг е намерил тялото пръв, нали така? — попитах.
— Да, млада жена на име Мери Стоувър. Тя беше гардеробиерка тук, в клуба. Приятелят ѝ дошъл да я вземе след смяната и да я закара у дома. Натъкнали се на тялото на господин Питърсън веднага щом завили по Латимър Роуд. Върнаха се и ми съобщиха за зловещото си откритие.
Интересно колко лесно дори изискани хора като Хансън прибягват до езика на евтините романи. Зловещо откритие, как не.
— Може ли да поговоря с госпожица Стоувър? — попитах.
Той се смръщи.
— Не съм сигурен. Тя се омъжи за младежа малко след случилото се и двамата се преместиха на Източното крайбрежие. Не в Ню Йорк, май в Бостън. Боя се, че не помня.
— Каква е фамилията ѝ по мъж?
— À така, сварвате ме неподготвен. Виждал съм младежа само веднъж и се запознахме съвсем набързо при дадените обстоятелства.
Сега беше мой ред да се замисля сериозно. Хансън ме наблюдаваше развеселено. Изглежда, срещата ни доста го забавляваше.
— Е, сигурно няма да е трудно да я намерите — каза той.
Личеше си, че го казва, колкото да се намира на приказка, и съзнаваше, че съм наясно.
Отново закрачихме. Зад един завой се натъкнахме на възрастен негър, който прекопаваше глинестата почва на розова леха — неговата лопата бях чул преди минутка. Беше облечен с избелял джинсов гащеризон, а косата му изглеждаше като тясно кепе от гъсти прошарени чупки. Стрелна ни крадешком с поглед, само с бялото на очите си, и аз неочаквано си спомних как неспокойният кон на Ричард Кавендиш ме изгледа отвисоко през прозореца на колата ми.