Върнах се на бюрото и седнах. Оставих лулата си в пепелника, сключих ръце и облегнах брадичка върху кокалчетата, за да ѝ демонстрирам колко внимателен слушател съм способен да бъда. Тя реши да приеме това сериозно доказателство за моята пълна и неотклонна съсредоточеност.
— Вече ви казах кога го видях за последен път — преди около месец.
— Къде се случи това?
— В „Кахуила“, по една случайност. В неделя следобед. Съпругът ми беше зает с особено напрегната чукка. Това е…
— Част от играта на поло. Да, знам.
Тя се приведе напред и тръсна няколко прашинки пепел от цигарата си до моята лула в пепелника. Над бюрото долетя полъх от парфюма ѝ. Ухаеше на „Шанел № 5“, но на мен всички парфюми ми ухаят на „Шанел № 5“ или поне тогава беше така.
— Господин Питърсън даде ли някакви признаци, че се кани „да духне“? — попитах.
— „Да духне“ ли? Странна дума.
— Не е толкова драматична, колкото „изчезне“, както се изразихте вие.
Тя се усмихна и кимна кратко в знак на съгласие.
— Беше си както обикновено — отговори. — Може би малко по-разсеян, дори напрегнат, макар че сигурно така ми се струва в ретроспекция. — Допадаше ми начинът, по който се изразява тя, навяваше ми мисли за обрасли с бръшлян зидове на престижни колежи и на клаузи, свързани с попечителски фондове и изписани с калиграфски почерк върху пергамент. — Определено не даваше явни признаци, че се готви да… — отново се усмихна тя — … офейка.
Замислих се и се постарах тя да забележи.
— Кажете ми — подех, — кога разбрахте, че го няма? Искам да кажа, кога решихте, че той е… — сега беше мой ред да се усмихна — … изчезнал?
— Няколко пъти му звънях по телефона, но не вдигна. После се отбих у тях. Доставките на мляко не бяха отменени и вестниците се бяха натрупали на верандата му. Не му беше присъщо да зарязва нещата така. В някои отношения беше много внимателен.
— Обадихте ли се в полицията?
Тя се ококори.
— В полицията ли? — попита и ми се стори, че ще се засмее. — Това изобщо не би помогнало. Нико странеше от полицията и надали ще ми е благодарен, ако ги замеся.
— Как така „странеше“? — учуди се. — Криеше ли нещо?
— А нима това не важи за всички нас, господин Марлоу? — И отново се ококори под прелестните си клепачи.
— Зависи.
— От какво?
— От много неща.
Въртяхме се във все по-широк кръг и доникъде не стигахме.
— Нека ви попитам следното, госпожо Кавендиш: какво се е случило с господин Питърсън според вас?
Отново сви рамене почти незабележимо.
— Не знам какво да мисля. Затова се обръщам към вас.
Кимнах — умно, надявам се, — после взех лулата си и се позанимах с нея: натъпках чашката, такива работи. Лулата е много удобен реквизит, когато искаш да си придадеш умен и замислен вид.
— Може ли да ви попитам защо чакахте толкова дълго, преди да ми се обадите?
— Дълго ли е? Все се надявах да получа вест от него, някой ден телефонът да звънне и той да ми се обади от Мексико или отнякъде другаде.
— Какво ще търси в Мексико?
— Тогава от Франция, от Лазурния бряг. Или от някое по-екзотично място — може би Москва или Шанхай, не знам. Нико обичаше да пътува. Не го свърташе на едно място. — Тя се поприведе напред, проявявайки съвсем леко нетърпение. — Ще поемете ли случая, господин Марлоу?
— Ще направя каквото мога — отговорих, — но нека още не го наричаме „случай“.
— Какви са условията ви?
— Обичайното.
— Опасявам се, че не знам какво е обичайно.
Не бях и очаквал да знае.
— Сто долара депозит и двайсет и пет долара дневно плюс разходите, докато правя проучванията си.
— Колко време ще отнемат тези ваши проучвания?
— Също зависи.
Тя се умълча за кратко, после в очите ѝ отново се появи онзи преценяващ поглед, от който се поприсвих.
— Не ме попитахте нищо за самата мен — отбеляза тя.
— Чудех се как да подходя.
— Е, ще ви спестя усилието. Моминското ми име е Лангриш. Чували ли сте за „Лангриш Фрейгрансис“?
— Разбира се — отвърнах. — Парфюмерийната компания.
— Доротея Лангриш е майка ми. Довела ме от Ирландия вече вдовица и основала бизнеса тук, в Лос Анджелис. Ако сте чували за нея, значи сте запознат с успеха ѝ. Аз работя за майка си — или с нея, както предпочита да се изразява тя. И в резултат съм доста заможна. Искам да намерите Нико Питърсън. Той е клета твар, но си е мой. Ще ви платя колкото поискате.