Бяха седем човека. Все „тунелни плъхове“. Всичките голи до кръста, изложили гордо на показ загорелите си тела с татуировки и разлики в тена на ръцете, докъдето са били закрити от фланелките. Металните пластинки с имената, които висяха на верижки върху гърдите им, бяха закрепени с лепенки, за да не подрънкват, докато пълзяха из тунелите. Най-вероятно се намираха в сектор „Ехо“ на окръг Ку Чи, но Бош не можеше да си спомни точно в кое село се бяха снимали. Войниците бяха застанали в окоп точно пред входа на тунел, не по-широк от тръбата, в която двадесет години по-късно Медоус щеше да бъде намерен мъртъв. Бош се вгледа в собственото си изображение и реши, че усмивката му бе малко пресилена и глуповата. Почувства се объркан от това, което щеше да се случи след момента, в който беше направена снимката. Разгледа лицето на Медоус с тънката усмивка и празния поглед. За него всички казваха, че когато гледа някого в очите, човек има чувството, сякаш се намира на стотина метра от него.
Бош погледна надолу към парченцата стъкло в краката си и забеляза късче розова хартия с размера на визитна картичка. Вдигна го, като го държеше за ръбовете, и го разгледа. Беше разписка от заложна къща в центъра, издадена на името на Уилиям Фийлдс. Отбелязаният заложен предмет беше един — антична златна гривна с инкрустирай нефрит. Датата на разписката беше отпреди шест седмици. Фийлдс беше получил за гривната осемстотин долара. Бош постави разписката в пликче за веществени доказателства, пусна го в джоба си и стана.
Пътуването до центъра му отне цял час поради оживеното Движение към стадиона „Доджър“. Бош прекара времето, мислейки за апартамента на Медоус-Фийлдс. Очевидно беше претърсван, но Едгар беше прав — прибързана работа. Извадените джобове на панталоните недвусмислено показваха това. Поне можеха да поставят правилно чекмеджетата на скрина. А и не би трябвало снимката и скритата в нея разписка да бъдат пропуснати. Какво ли е станало причина за такова бързане? Сигурно трупът на Медоус, който е бил в апартамента, реши Бош. Трябвало е час по-скоро да бъде разкаран.
Бош излезе на „Бродуей“ и се отправи на юг през Таймс Скуеър, към заложната къща, която се намираше в оградата „Бредбъри“. Центърът на Лос Анджелис беше тих и спокоен през повечето уикенди и Хари не очакваше да намери заложната къща отворена. Просто искаше да мине оттам и от любопитство да хвърли един поглед на мястото, преди да се отправи към информационния отдел. Когато мина покрай фасадата обаче, той видя един мъж с аерозолен флакон в ръката, да изписва с черна боя думата „Отворено“ върху лист шперплат, поставен на мястото на витрината. Върху мръсния тротоар пред заложната къща Бош забеляза счупени стъкла. Прекара колата до бордюра и спря. Докато стигне пред вратата, човекът с флакона вече беше влязъл вътре. Бош премина през лъча светлина на фотоклетката, който задейства звънец някъде във вътрешността, зад висящите от тавана музикални инструменти.
— В неделя не работя — извика някой отвътре. Човекът беше застанал зад хромиран касов апарат, поставен върху стъклен тезгях.
— Надписът, който току-що сложихте, казва друго — рече Бош.
— Да, но става дума за утре. Написах го, понеже, като видят дъските на прозорците, хората може да си помислят, че съм спрял да работя. Пък аз не съм. Поставих шперплата само за няколко дни, обаче написах „отворено“, та хората да си знаят, че от утре пак почвам работа.
— Вие ли сте собственикът? — запита Бош, докато вадеше и отваряше коженото калъфче с полицейската си значка. — Ще ви отнема само няколко минути.
— Охоо, полиция, защо не казахте веднага. Цял ден чакам някой от полицията.
Бош се огледа смутено, после разбра за какво става дума.
— Имате предвид витрината ли? Аз не съм дошъл за това.
— Как така? Патрулният полицай ми каза да чакам да дойдат детективите. И аз чаках. Тук съм от пет сутринта.
Бош огледа помещението. Беше пълно с обичайното количество медни духови музикални инструменти, електронни джунджурийки, бижута и какви ли не колекционерски предмети.
— Вижте, господин…
— Обина. Оскар Обина, собственик на заложни къщи в Лос Анджелис и Кълвър Сити.
— Господин Обина, детективите не се занимават с оплаквания от вандализъм през уикендите. Те не вършат вече това дори и през седмицата.