— Силен довод — каза Блек. — Има ли някой на друго мнение?
Никой не взе думата. Повечето от присъстващите студенти предпочитаха да не предизвикват Хелън в дебати по теми, по които тя имаше категорично мнение. Обикновено резултатът беше унижение за осмелилия се да го направи.
— Е, ако всички сте съгласни…
— Аз не съм. — Гласът дойде от задния ред. Принадлежеше на младеж, когото Блек не помнеше да е виждал досега. Седеше сам, седалките от двете му страни бяха празни. Лявата половина на лицето му беше скрита зад кичур руса коса. — По онова време Съединените щати са разполагали само с две бомби. Труман е искал да не отиват на вятъра. Никой не харесва случилото се, но жертвите не са повече, отколкото при бомбардировките на Токио. Можете да го наричате престъпление колкото си щете, но е щяло да бъде още по-голямо престъпление, ако бомбата не е била използвана. Тогава са щели да загинат милиони, а не хиляди.
— Казвам, че е бил длъжен да направи всички разумни стъпки — тутакси отвърна Хелън. — Ако не действаме според хуманни принципи, изобщо не заслужаваме да бъдем наричани човешки същества.
— Значи сте само против процедурата, така ли да разбирам? Да кажем, че е опитал да пусне една бомба като предупреждение, но японците въпреки това са решили да продължат войната. Тогава бомбардирането на Хирошима щеше ли да бъде оправдано? Невинните жени и деца пак са щели да загинат.
— Щяло е да бъде по-добре.
— За кого? За Труман ли? Но е щяло да бъде много по-лошо за стотиците, убивани всеки ден в продължаващата война.
— Това е изцяло хипотетично. Не знаем какво е можело да стане. Важното е, че е натиснал копчето, когато е имал и други възможности.
— Добре. Ами ако беше пренебрегнал съветите на комисията да пусне бомбата и беше решил, че подобна стъпка е прекомерна и че никой цивилизован човек не може да причини такива унищожения с един замах?
— Това би било напълно оправдано.
— Значи бихте предпочели той да прати на смърт хиляди американски наборници дори ако накрая жертвите се окажат много повече, отколкото са били?
Хелън се поколеба.
Младежът се възползва от предимството си.
— Изборът е прост. Войници или бомба? Кое според вас е за предпочитане от морална гледна точка?
— Не смятам, че едно неморално оръжие би могло да се използва за морални цели — отвърна Хелън и скръсти предизвикателно ръце на гърдите си.
Студентите в залата закимаха в знак на съгласие. Хелън се усмихна, усетила, че е успяла да обобщи настроението на колегите си.
Опонентът ѝ обаче изобщо не се смути.
— Това е нерационално. Можете да понесете идеята милиони цивилни да бъдат избити от хиляди войници, но не и по-малко жертви от ръцете на един-единствен човек. За наше щастие Труман е успял да направи хладнокръвната сметка и да избие хиляди, за да спаси милиони. Колебание като вашето си е предсмъртно желание.
— Това е нелепо — рязко отвърна Хелън. — Да направиш всичко възможно да избегнеш насилието означава да цениш живота и да не желаеш ничия смърт.
— Живеете в някакъв измислен свят — каза младежът. — Историята многократно е доказвала, че ако искаш да останеш жив, трябва да убиваш, за да не станеш жертва. Ако наистина цениш живота, по-добре да си готов да видиш сметката на противника си по възможно най-бързия начин.
— Това е детинско.
— Светът е по-гаден, отколкото ви се иска. Вие сте наивната.
Отговорът му предизвика лек смях в аудиторията.
— Е, мисля, че е най-добре да приключваме — намеси се Блек, който усещаше, че конструктивният дебат е към края си. — Следващата седмица ще разгледаме възстановяването на Япония от генерал Макартър и ще обсъдим задълженията на победителя.
Хелън рязко затвори папката си, пъхна я в чантата си и излезе преди всички, раздразнена, че не е успяла да спечели победа, и бясна, че са ѝ се присмели. Блек прибра бележките си в оръфаната си платнена торба. Донякъде ѝ съчувстваше. Възхищаваше се на младежкия ѝ идеализъм. За човек, който много добре знаеше какво е да си стигнал до дълбините на цинизма и да продължаваш да дълбаеш още по-надолу, преподаването на студенти, изгарящи от желание да построят едно по-добро бъдеще, беше пречистващо. Оптимизъм като нейния му даваше нова надежда всеки ден.