Тръгна към изхода. Младежът с русия перчем забърза по стъпалата на аудиторията и го настигна.
— Доктор Блек, може ли да ви попитам нещо?
— Давайте.
— Между другото, аз съм Сам Райт. Студент съм по ФФ — физика и философия. Един приятел ми каза, че лекциите ви си заслужават да се чуят.
— Радвам се, че някой мисли така. Е, какъв е въпросът ви?
— Труман е казал, че хората правят историята, а не обратното. Вярвате ли в това? Искам да кажа, той самият не е ли най-очевидният пример за човек, който е бил отнесен от течението на историята? Бил е от малко градче в Мисури, назначен за вицепрезидент като компромисен кандидат, а после Рузвелт умира и го оставя той да вземе най-сериозното решение, правено някога. Сякаш е бил предопределен за това.
— Изкушаваща мисъл, но не. Мисля, че разбирам Труман. Не виждам как идеята за съдба може да ни помогне по някакъв начин да анализираме или разбираме събитията, което в крайна сметка се опитваме да правим. Бих поставил предопределението в категорията на привлекателните, но нереални концепции.
Сам се замисли за момент.
— Чух, че сте прекарали дълго време в армията.
— Много дълго. — Нямаше смисъл да го пази в тайна от студентите. Човек просто трябваше да потърси в интернет, за да открие, че Блек е един от най-възрастните младши лектори в университета и е защитил дисертацията си само преди година, когато е бил на четиресет и девет. Но за двайсет и петте години между дипломирането и завръщането в стария му колеж не можеше да се намери нищо. Ако самият той не беше запълнил празнината, слуховете и клюките щяха да го направят вместо него.
— Защо според вас сте оцелели? Защото сте вземали правилните решения, или защото сте избягвали ситуации, които не е трябвало да избягвате?
Блек обмисли целта на въпроса и се запита накъде ли бие Сам.
— По малко и от двете, предполагам.
— И въпреки това не вярвате в съдбата? Да го кажа по друг начин. Ами ако младият Хитлер беше умрял от раните си в окопите на Първата световна война, или младият Чърчил е бил нанизан на копие по време на кавалерийската му атака в Судан, тогава какво?
— Не съм голям фен на алтернативната история. Нали целта е да се учим от миналия опит с надеждата, че ще можем да вземаме информирани решения за бъдещето?
— Моите уважения, но ще възразя, че подобно мислене е остаряло.
— Разбирам. — Блек се опита да не се възмути. За разлика от армейските офицери, от хората в академичния свят се очакваше да приемат с готовност възраженията и да гледат на тях като на подбудител на нови идеи, дори да идват от деветнайсетгодишни хлапаци. — В какъв смисъл по-точно?
— Вземете квантовата физика…
— Физика ли?
— Да. Ако пуснете частици през преграда с два процепа в нея, се оказва, че те не се движат по права линия до стената зад преградата. Някои минават през двата процепа, при това може би хиляди и дори милиони пъти. Според математиката могат да минат по всеки възможен път до целта си и дори да се намират на няколко места едновременно. Изумително, нали? Почти немислимо. Но същото важи за факта, че въпреки случайния характер на пътя им те все пак имат крайна цел и я достигат. Не могат да избегнат съдбата си.
— Това ми харесва. Хитро — каза Блек, мъчейки се да покаже великодушие. — Но доколкото знам, квантовата теория има практични приложения. Тя е теоретичен модел, който обяснява феномени, които са били необясними преди това. Какво прави вашият модел за историята?
— Дава ѝ смисъл. Събитията се случват, защото се движат към неизбежна крайна цел.
— Което означава, че ние сме просто кукли на конци, подчинени на някаква висша сила, така ли?
— Това не е приумица. Много видни физици наистина вярват, че сме просто сложни роботи, действащи според програма. Не казвам, че това ми харесва или че искам да не е така. Малко хора са приемали квантовата физика и дори теорията на относителността, докато не са били доказани. Може би някой ден ще научим как самите ние да променяме програмата? Може би това е съдбата ни?
Излязоха през главния вход на ярката слънчева светлина на деня.