— Е, забавна теория, но не съм сигурен, че би ви докарала много точки на финала.
— Следете тази област. Обзалагам се, че след десет години ще е нещо общоприето. Страхотна лекция, между другото. Пет звезди. До скоро. — Сам се усмихна и забърза надолу по стъпалата.
Цифровото поколение. Чувстваха се свободни да оценяват всичко. Блек се опита да си представи как ли би реагирал някогашният му преподавател Годфри Лейн, ако студентите му го оценяват по скала от едно до пет. Потръпна при тази мисъл.
Тръгна по пътеката, която минаваше през малката градина пред факултета. От другата страна на парапета тротоарите на улица „Джордж“ бяха пълни със студенти и туристи от цял свят. Група унгарски музиканти свиреше буйна хаотична мелодия, дошла направо от пазарите на Будапеща. Блек за пореден път бе поразен от невероятния сблъсък на толкова много епохи, места и идеи на това малко място в средата на Англия. В този изпълнен с живот и енергия хаос имаше нещо, което сякаш беше в съзвучие със смахнатата идея на Сам за предопределението. Не можеше да отрече, че понякога наистина беше изпитвал чувството, че всички оплетени нишки на собствената му сложна и изпълнена с насилие история са водели през цялото време към това място. Към този оазис. Към въплъщението на всичко, което се беше опитвал да защитава.
Излезе от тълпата и тръгна към колежа. Колкото и да беше започнал да се чувства като у дома си в университета, положението му в него беше несигурно. През последната година беше преподавател без постоянна длъжност и доходите му едва покриваха храната и квартирата му. Щеше да започне да получава армейската си пенсия едва след като навърши петдесет и шест и почти всичките му спестявания, доколкото изобщо ги имаше, се бяха стопили през трите години, през които работеше върху доктората си. Беше кандидатствал за стипендия за младши научен сътрудник, но решението, което нямаше да бъде взето преди началото на септември, зависеше от останалите преподаватели в колежа — мъже и жени, които ревностно защитаваха репутацията си на учени от световна класа. Повечето се водеха либерали (макар да не бяха чак толкова либерални към мнения, различни от техните собствени) и политическите им възгледи вървяха със силно подозрение към хора като него. Щеше да е нужно малко чудо, за да допуснат петдесетгодишен бивш войник в бляскавия си кръг, а и Блек не отговаряше на много от критериите им. Нямаше дълъг списък публикации нито пък академична репутация, за която да си заслужава да се говори — поне засега. Единствените неща, които можеше да предложи, бяха гледната точка на вътрешен човек върху работата на международната военна машина и амбицията да използва това знание за нещо полезно.
Неизбежният факт беше, че има само един реалистичен шанс да бъде приет. Двайсет и две годишният му опит в специалните десантни части му беше спечелил покана да представи доклад на един международен симпозиум във военната академия Уест Пойнт в края на август. Ако оставеше добро впечатление у генерали, дипломати и стратези със спорните си тези, щеше да има някакъв шанс. Трябваше само да ги убеди, че почти всеки конфликт, в който беше участвал, е бил катастрофа и че всички военни намеси, които не могат да бъдат избегнати, трябва да се провеждат с минимум арогантност и максимум културно разбиране: „Просто зарежете целия си подход от последните двайсет години, дами и господа. Признайте, че сте грешили, и започнете на чисто“.
Никой не можеше да го обвини, че прави живота си лесен. Те щяха да очакват от него да е човек, който с готовност ще поддържа идеята, че проблемните страни трябва да бъдат поставени на колене от тяхната техника за милиарди долари и че населението им трябва да бъде принудено да се подчинява от отлично обучените им войници като него. Мир чрез военно превъзходство. Вместо това пред тях щеше да застане човек, започнал да вярва, че отдаването на инстинкта за насилие е път към постоянен и неразрешим конфликт. Ако искат точно това, така да бъде, но Блек беше твърдо решен да им покаже, че има и друг начин. Начин, който изисква да се поставиш на мястото на противника, преди да си направил първия изстрел. Начин, при който насилието е последното средство, към което се прибягва. Щеше да им посочи, че щом той е променил толкова дълбоко начина си на мислене, значи и те биха могли. Всеки път, когато си представяше как стои зад катедрата в Уест Пойнт, виждаше пред себе си редове изненадани и възмутени лица. Понякога фантазиите му приключваха с унизително прекъсване насред изложението му от някакъв технически проблем, но в по-оптимистичните случаи си представяше как убедителният му анализ кара аудиторията да се изправи на крака и да избухне в овации, последвани от градушка предложения да стане доверен съветник на правителства и неправителствени организации по целия свят.