После се връщаше отново на земята. Ако представянето му минеше успешно, най-доброто, на което можеше да се надява, беше стипендия. Това щеше да означава скромен, но постоянен доход, възможност да публикува статиите си в уважавани издания и най-важното — шанс да издаде дисертацията си като книга. Ако искаше да промени света, това щеше да е дълго и трудно начинание и той трябваше да спечели цялото уважение, което може.
А ако представянето му в Уест Пойнт се провалеше и колегите му го отхвърлеха, това щеше да отбележи края на света. Имаше една малка, леко занемарена къщурка по склоновете на Блек Маунтън на границата с Уелс, където да се оттегли, достатъчно инструменти и физическа сила, за да се хване на работа на някой строеж, докато не реши какво да прави по-нататък. Беше се озовал на странен кръстопът в края на кариерата си, но след живота, който беше живял досега, беше благодарен, че изобщо е стигнал до него.
Излезе от Глостър Грийн на улица „Устършър“, като маневрираше между минаващите велосипеди, и се насочи към един скромен проход в изчистената фасада на Устършър Колидж от осемнайсети век. Невзрачният екстериор криеше една от най-добре пазените тайни в Оксфорд. Блек мина през прохода и се озова в прохладната сянка на вътрешната галерия, чиито каменни плочи бяха излъскани през вековете от краката на преподаватели и студенти. Между колоните се откриваше изглед към правоъгълния двор, чиято трева беше окосена на диагонални шахматни ивици. Зад елегантно овехтялата стена от пясъчник отсреща се намираше ректорската градина, чиито граници се очертаваха от буйно растящи лавандули, ружи и божури, а зад нея леко се поклащаха клоните на дърветата покрай езерото на колежа. Меката и мимолетна красота на английското лято беше онова, което му бе липсвало най-много по време на операциите в нажежената пустиня и горещия влажен сумрак под балдахина на джунглата. Той спря, за да запечати картината в ума си.
— Бездействаме ли, Лео? Не е в твой стил.
Блек се обърна. Карън Питърс, която излизаше от портиерната с наръч поща. Карън беше талантлив ботаник, младши научен сътрудник и един от малкото членове на колегията, които можеше да брои за приятели. С джинси, гуменки и широка тениска, с вдигнати на челото слънчеви очила, на пръв поглед тя можеше да мине за студентка. Само едва забележимите бръчки в ъгълчетата на тъмнозелените ѝ очи намекваха за травмата, която преживяваше през последните три месеца. Дни преди тя и съпругът ѝ да завършат покупката на първата си къща, мъжът ѝ я беше изоставил заради една двайсет и три годишна докторантка, като беше взел всичките им спестявания. На трийсет и четири и след пет години брак Карън се беше оказала безпарична, бездомна и с разбито сърце. Адвокатът ѝ бе казал, че дори да успее да си върне четиресетте хиляди паунда, които мъжът ѝ беше отмъкнал, съдебните разноски ще разорят и двамата. Като преподавател по договорно и семейно право съпругът ѝ несъмнено беше наясно с това.
Въпреки катастрофата и факта, че ѝ се налагаше да живее в две мизерни стаи в студентското общежитие, Карън по някакъв начин беше успяла да запази усмивката си. За щастие неверният ѝ съпруг беше само една от двете любови в живота ѝ. Другата бе работата ѝ — тя се опитваше да спаси умиращите гори на Канада и Сибир от опустошенията на климатичните промени.
— Хвана ме — рече Блек. — Винаги съм си падал по тази гледка.
— Как върви писането на доклада?
— Планът в общи линии е готов. Започвам да го изчиствам.
— Тоест искаш да ми кажеш, че все още не си написал нищо?
— Смятам да нахвърля първата чернова през уикенда. Няма да мръдна, докато не я завърша.
— Е, ако имаш нужда от още едно око… не че съм специалист в областта ти.
— Благодаря, стига да не си прекалено строга с мен. Самочувствието ми е доста уязвимо.
Усмихна се. Карън отвърна на усмивката му, но зад приветлива фасада Блек долови нещо повече от желанието за общи приказки и попита:
— Как вървят нещата?
— Бива. — Тя сви рамене, сякаш искаше да каже, че се справя отлично, но очите ѝ разказваха съвсем друга история.
Блек не пропусна намека и предложи:
— Една бърза разходка?
Тя кимна с благодарност.
Слязоха по каменните стъпала в централния двор, после завиха надясно и тръгнаха един до друг по чакълената пътека покрай тревата.
— Какво е станало? — попита Блек.