Блек насочи вниманието си към тях, като използваше очилата за нощно виждане като бинокъл, и зачака да разгледа лицата им. Търпението му беше възнаградено — зърна лицето на висок строен мъж със светла опъната кожа и хлътнали очи, които му придаваха вид на череп. Човек трудно можеше да забрави това лице. То бе на Мич Бренан, бивш служител от австралийските Специални части. Мъжът, който беше изкушил Фин — несъмнено с куп лъжливи обещания — да допринесе с експертизата си в тази съмнителна операция.
Мъжете се разделиха на четири взвода. Два от тях се пръснаха и не след дълго се върнаха в пълно бойно снаряжение. После излязоха в тръс от лагера и продължиха по пътя на интервал пет минути помежду им. Сутрешен крос. Ако Фин беше определил тренировъчния режим, щяха да се върнат след три или четири часа. Другите два взвода пък започнаха да тренират на игрището. Лицеви опори, коремни преси, спринт, носене на дънери. Обичайната рутина, с която армиите поддържат хората във форма и заети, докато чакат началото на истинската работа. Гледката окуражи Блек. Ако сега тренираха на игрището, щяха да прекарат следобеда в марш на скок и привечер щяха да са останали без сили.
При тухлената сграда нямаше движение до седем сутринта, когато шестима въоръжени стражи отидоха при входа ѝ. Един отключи вратата и след малко от сградата излязоха осем души, облечени в еднакви къси панталони и тениски. Бяха на различна възраст, седем мъже и една жена. Жената беше млада и с тъмна коса. Това трябваше да са четиримата британски учени и още четирима, отвлечени от „Сейбър“ от другаде. Ескортирани от охраната, те тръгнаха към столовата. Като че ли почти не разговаряха помежду си. Отпуснатите им рамене и забитите в земята погледи напомниха на Блек за многото заложници, които беше виждал през десетилетията си в армията. Жалка гледка. Почти усещаше безпомощността им.
— Жената трябва да е Белман — каза Фалън. — Тя е приоритет номер едно, нали?
— Ако стигнем до тях — отвърна Блек. — Съсредоточаваме се върху унищожаването на колкото можем повече и след това ще се безпокоим за тях.
— Дори да затрием цялото място, не виждам как бихме могли да ги измъкнем — каза Райли.
— Можеш да избираш между шест пикапа — отговори Блек. — Не видяхте ли какво правят миньорите? Оставят ключовете в запалването през нощта.
— И как възнамеряваш да влезем?
— През парадния вход — каза Блек.
Видя, че двамата му спътници отново се споглеждат по вече познатия му скептичен начин.
— Проблем ли имате с това, момчета?
Райли сви рамене.
— Шоуто е твое, шефе.
— Продължавайте да гледате.
Останаха на мястото си, като внимателно наблюдаваха и си отбелязваха рутинните действия в лагера. Хеликоптерът се върна малко след осем сутринта, натоварен с варели гориво, щайги с храна и множество сандъци, които бяха пренесени в различните навеси. С надеждата да определи предназначението на всеки от тях, Блек проследи как отнасят храната до постройката, която беше най-близо до столовата, а сандъците с други припаси и железария бяха разделени между двете съседни сгради. Появи се тип в униформа — с клипборд в ръка и с характерното бюрократично излъчване на интендант. Той обиколи трите склада, като нареждаше на двама млади войници да пренесат неправилно прибраните неща на полагащите им се места. Блек прие, че генераторът се намира в сградата до цистерните с гориво, и предположи, че онази до нея, в която никой не беше влизал и от която никой не бе излизал, е оръжейната.
След закуската пленниците бяха върнати в сградата им и вратата беше заключена. Три запечатани дървени сандъка от хеликоптера бяха домъкнати до входа и внесени вътре. Имаше още един посетител на сградата, който се появи няколко минути по-късно. Блек го забеляза как прекосява плаца, пушейки цигара. На външен вид приличаше на човек от Близкия изток, на възраст някъде между петдесет и пет и шейсет. Отличаваше се от персонала на „Сейбър“ по цивилните си дрехи и с факта, че нищо в походката и държането му не намекваше, че в миналото е бил военен. Този човек беше аномалия, което подсказа на Блек, че трябва да е някой важен. Блек го проследи през очилата как отива до тухлената сграда, където се обърна да изгаси и хвърли фаса си. Действието му даде на Блек почти три секунди да разгледа лицето му.