Беше го виждал за последно преди петнайсет години. Лицето бе на неврохирурга Амар Разия, който беше работил с прословутия д-р Рихаб Таха, известен също като д-р Бацил, архитекта на иракската химическа и биологична военна програма. Таха беше мозъкът зад обгазяването на ирански войници по време на войната между Иран и Ирак през 80-те и зад геноцида над блатните араби. Беше експериментирал върху хора и Разия бил негов запален ученик и последовател, разработил хирургически техники за „лекуване“ на религиозен фанатизъм и политическо свободомислие. Жертвите били затворници от множеството затвори на Саддам. Единствените им престъпления били, че засегнали по един или друг начин тирана.
Освободени от етични ограничения, Таха, Разия и колегите им направили голям напредък в областта си. Конкретно Разия провел хиляди опити за хирургическо изключване на определени области от мозъка и имал огромен принос в разбирането на еволюцията на най-сложното творение на живота. Макар да не били публикувани официално, откритията му станали достояние на световната научна общност.
Блек знаеше всичко това, защото беше чел подробното досие на МИ6 на Разия и няколко негови колеги в секретната оръжейна програма на Саддам. След като бяха установили вероятните им местоположения, той лично беше ръководил операциите по залавяне, довели до тяхното арестуване и прехвърляне в Кемп Кропър. Блек си спомняше до най-малката подробност задържането на Разия. Той се беше скрил в една къща в покрайнините на Багдад, принадлежаща на негов братовчед. Твърдеше, че е учител, и имаше документи, които да докажат твърденията му, но в самоличността му нямаше съмнение — американските и британските разузнавателни служби разполагаха с множество негови фотографии.
Блек си спомняше очарователния и изтънчен тип, който беше продължил да се преструва на невинна жертва на погрешно идентифициране през цялото си прехвърляне до военния затвор. За Блек нямаше съмнение, че той е психопат и непокаял се член на научния контингент на Саддам.
Райли забеляза, че Блек е съсредоточил вниманието си върху него, и попита:
— Някаква представа кой е?
— Не — излъга Блек. — Ти?
Райли поклати глава.
— Но все пак си мисля, че плаче да бъде приспан.
— Съгласен.
Разия извади ключове от джоба си и влезе в сградата.
По обед Блек вече беше видял достатъчно. Разия още беше вътре с пленниците, което премахна всякакви останали съмнения за самоличността му. Мълчаливите часове на наблюдение бяха дали на Блек и време да помисли. Да свърже фрагментите на паметта и да ги подреди по начин, който да го доведе до някои мрачни заключения.
Той беше доставил Разия и колегите му на разпитващите от британското разузнаване, които работеха с американските си колеги в Кемп Кропър. Беше приел, че подобно на други важни задържани Разия ще бъде разпитан надълго и нашироко, преди да бъде или освободен, или обвинен за тежки престъпления. Блек си спомняше, че три или четири месеца след арестуването му беше попитал Тауърс дали разпитите са дали резултат, който да им помогне за продължаващата операция по залавяне на високопоставени приближени на режима на Саддам. Тауърс му беше отговорил, че за съжаление Разия не оцелял при процеса на разпитване. По онова време Блек беше изтълкувал този евфемизъм по обичайния начин — че Разия или се е удавил, или се е задушил по време на разпитите. И това изглеждаше напълно логично — ако беше признал престъпленията си, иракските власти щяха да го окачат на бесилото. Мълчанието беше единственият му шанс да остане жив.
Тауърс го беше излъгал. По някакъв начин Разия беше попаднал в ръцете на „Сейбър“ — също като Бренан и Дрекер, които също бяха в Багдад. Тауърс беше главният отговорен за арестуването и затварянето на Разия и би трябвало да е знаел за освобождаването му. И ако основанията за пускането му са били легитимни, той не би имал причина да крие истината от Блек, който беше неговата дясна ръка. Защо му е трябвало да лъже? Защо му е трябвало да твърди, че е мъртъв? За Блек отговорът можеше да е само един — Разия е станал техен актив. По онова време беше млад, изключително интелигентен и притежаваше знания с огромна търговска стойност; той бе водещ експерт в неврологията. След Втората световна война американците бяха прибрали близо 1600 германски учени в рамките на операция Кламер. Възможно ли беше да са направили същото в Ирак? Или „Сейбър“ ги бяха изпреварили и се бяха добрали първи до него?