Блек извади пистолета, който бе взел от трупа на Бренан, и го последва.
Влезе безшумно. На бетонния под лежаха няколко тела. Стелеше се парлив пушек от изгорения таван. Зад труповете Разия отключваше някаква врата от лявата страна на коридора. Отвори я с мъка. През очилата Блек видя, че зад вратата има стълби, които водят надолу. Разия обаче не се опита да слезе. Спря да отвори бидона. Блек се прицели внимателно и стреля в сгъвката на коляното му. Разия изпищя колкото от болка, толкова и от изненада, и рухна на пода. Загърчи се, замята се и изкрещя от ужас, когато Блек пристъпи към него.
— Доктор Разия.
Стиснал коляното си, Разия дишаше на пресекулки.
— Лео Блек. Срещнахме се в Багдад. Имах съмнителното удоволствие да ви придружа до Кемп Кропър.
Разия си възвърна дар слово.
— Моля ви… Не исках да съм тук. Нямах избор.
Блек огледа помещението, прекрачи телата и се върна при вратата. На стената до нея имаше кука, на която беше окачен фенер. Той го взе, вдигна очилата на челото си и го включи.
Раненото му рамо кървеше и той губеше сили. Крайниците му бяха като оловни. Времето и енергията му изтичаха.
Върна се при Разия и насочи лъча в уплашените му очи.
— Кой ви пусна от Кропър?
Разия заслони очи с длан.
— Н-не знам…
Блек извади ножа и опря върха на острието под брадичката му. Разия трепна и се сви.
— Ако езикът не ти трябва, Разия, ще го отрежа. А сега опитай отново.
— Мисля, че беше Бренан.
— Мислиш?
— Той беше.
— Къде те отведе?
— В града. Щайн беше там, с Даладие и други. Продадоха ме… Много от нас ни продадоха. Купи ме „Сейбър“.
— Наблюдавах те, Разия. Ти не си пленник. Имаш дял в това начинание.
— Не… Не. Кълна се.
— Както ми се кълнеше, че си просто учител. — Блек освети с фенера стълбите. — Какво има долу?
Разия преглътна.
— Имам пари. Мога да ви дам милион долара. Два милиона.
Блек посочи с дулото на пистолета.
— Надолу по стълбите. Тръгвай.
— Не мога…
Блек го срита силно в ранения крак. Разия изкрещя и в отговор някъде от мрака под тях се надигнаха тревожни викове. Човешки звуци без думи, мъжки и женски.
— Надолу.
Като скимтеше и хлипаше, Разия запълзя по корем надолу по стъпалата.
Блек го последва и докато слизаше, долови вонята на немити тела и дезинфектант.
Озоваха се в облицовано с плочки помещение, нещо като лаборатория, излязла от кошмар. Докато Разия стенеше в краката му, Блек насочи лъча на фенера към средата на стаята. Четири осакатени фигури клечаха зад решетките на клетка, скрили лицата си с длани. Бяха голи и боси. Двама мъже и две жени. В ъгъла на клетката им имаше метална тоалетна и мивка, а средата ѝ се заемаше от сфера, поставена върху еднометров прът, който се издигаше от пода.
Блек затвори за момент очи и погледна отново, за да се увери, че това, което вижда, е истинско.
— Тези хора опитни мишки ли са?
Разия не отговори.
Блек освети стените на помещението. Покрай тях имаше работни маси, компютри, монитори, камери — всички станали ненужни поради липсата на електричество.
— Моля ви, коляното ми…
— Какво им е? Защо се държат по този начин?
— Те не страдат… Даже напротив, те са по-доволни, отколкото са били някога. За тях животът е прост и пълен с награди.
— И го вярваш?
— Да.
Блек видя, че Разия говори сериозно, и не за първи път в живота си се опита да проумее как такъв интелигентен ум може да бъде така лишен от чувства.
— И каква точно е целта ти? Да ни програмираш като машини ли?
— Познанието няма морал… онова, което може да се научи, ще се научи… по един или друг начин. Ако не от мен, то от някой друг.
— За това няма спор — каза Блек.
В очите на Разия проблесна надежда, сякаш беше решил, че са намерили нещо общо помежду си.
— Къде е ключът? — попита Блек.
— Не е добре да…
— Къде?
Насоченият в челото му пистолет накара Разия да посочи с треперещ пръст едно табло в другия край на помещението.
Блек взе ключа от куката, на която беше окачен, отключи вратата на клетката и отстъпи назад. Четирите фигури останаха да клечат и не помръднаха от местата си.
— Хайде — прикани ги Блек. — Излизайте. Вървете.
Приканванията му попаднаха в глухи уши. Едва сега Блек осъзна, че погледите им не се откъсват от сферата в средата на клетката.
— Защо правят така?
— По-скоро биха умрели, отколкото да напуснат това място — каза Разия. — Сферата… те живеят единствено за нея.
— Тръгвайте. Излизайте! — Блек изрита решетките с надеждата да ги подплаши и да ги накара да излязат от затвора си, но жертвите на Разия само се свиха още повече и останаха по местата си.