Выбрать главу

Блек извади пистолета, който бе взел от трупа на Бренан, и го последва.

Влезе безшумно. На бетонния под лежаха няколко тела. Стелеше се парлив пушек от изгорения таван. Зад труповете Разия отключваше някаква врата от лявата страна на коридора. Отвори я с мъка. През очилата Блек видя, че зад вратата има стълби, които водят надолу. Разия обаче не се опита да слезе. Спря да отвори бидона. Блек се прицели внимателно и стреля в сгъвката на коляното му. Разия изпищя колкото от болка, толкова и от изненада, и рухна на пода. Загърчи се, замята се и изкрещя от ужас, когато Блек пристъпи към него.

— Доктор Разия.

Стиснал коляното си, Разия дишаше на пресекулки.

— Лео Блек. Срещнахме се в Багдад. Имах съмнителното удоволствие да ви придружа до Кемп Кропър.

Разия си възвърна дар слово.

— Моля ви… Не исках да съм тук. Нямах избор.

Блек огледа помещението, прекрачи телата и се върна при вратата. На стената до нея имаше кука, на която беше окачен фенер. Той го взе, вдигна очилата на челото си и го включи.

Раненото му рамо кървеше и той губеше сили. Крайниците му бяха като оловни. Времето и енергията му изтичаха.

Върна се при Разия и насочи лъча в уплашените му очи.

— Кой ви пусна от Кропър?

Разия заслони очи с длан.

— Н-не знам…

Блек извади ножа и опря върха на острието под брадичката му. Разия трепна и се сви.

— Ако езикът не ти трябва, Разия, ще го отрежа. А сега опитай отново.

— Мисля, че беше Бренан.

— Мислиш?

— Той беше.

— Къде те отведе?

— В града. Щайн беше там, с Даладие и други. Продадоха ме… Много от нас ни продадоха. Купи ме „Сейбър“.

— Наблюдавах те, Разия. Ти не си пленник. Имаш дял в това начинание.

— Не… Не. Кълна се.

— Както ми се кълнеше, че си просто учител. — Блек освети с фенера стълбите. — Какво има долу?

Разия преглътна.

— Имам пари. Мога да ви дам милион долара. Два милиона.

Блек посочи с дулото на пистолета.

— Надолу по стълбите. Тръгвай.

— Не мога…

Блек го срита силно в ранения крак. Разия изкрещя и в отговор някъде от мрака под тях се надигнаха тревожни викове. Човешки звуци без думи, мъжки и женски.

— Надолу.

Като скимтеше и хлипаше, Разия запълзя по корем надолу по стъпалата.

Блек го последва и докато слизаше, долови вонята на немити тела и дезинфектант.

Озоваха се в облицовано с плочки помещение, нещо като лаборатория, излязла от кошмар. Докато Разия стенеше в краката му, Блек насочи лъча на фенера към средата на стаята. Четири осакатени фигури клечаха зад решетките на клетка, скрили лицата си с длани. Бяха голи и боси. Двама мъже и две жени. В ъгъла на клетката им имаше метална тоалетна и мивка, а средата ѝ се заемаше от сфера, поставена върху еднометров прът, който се издигаше от пода.

Блек затвори за момент очи и погледна отново, за да се увери, че това, което вижда, е истинско.

— Тези хора опитни мишки ли са?

Разия не отговори.

Блек освети стените на помещението. Покрай тях имаше работни маси, компютри, монитори, камери — всички станали ненужни поради липсата на електричество.

— Моля ви, коляното ми…

— Какво им е? Защо се държат по този начин?

— Те не страдат… Даже напротив, те са по-доволни, отколкото са били някога. За тях животът е прост и пълен с награди.

— И го вярваш?

— Да.

Блек видя, че Разия говори сериозно, и не за първи път в живота си се опита да проумее как такъв интелигентен ум може да бъде така лишен от чувства.

— И каква точно е целта ти? Да ни програмираш като машини ли?

— Познанието няма морал… онова, което може да се научи, ще се научи… по един или друг начин. Ако не от мен, то от някой друг.

— За това няма спор — каза Блек.

В очите на Разия проблесна надежда, сякаш беше решил, че са намерили нещо общо помежду си.

— Къде е ключът? — попита Блек.

— Не е добре да…

— Къде?

Насоченият в челото му пистолет накара Разия да посочи с треперещ пръст едно табло в другия край на помещението.

Блек взе ключа от куката, на която беше окачен, отключи вратата на клетката и отстъпи назад. Четирите фигури останаха да клечат и не помръднаха от местата си.

— Хайде — прикани ги Блек. — Излизайте. Вървете.

Приканванията му попаднаха в глухи уши. Едва сега Блек осъзна, че погледите им не се откъсват от сферата в средата на клетката.

— Защо правят така?

— По-скоро биха умрели, отколкото да напуснат това място — каза Разия. — Сферата… те живеят единствено за нея.

— Тръгвайте. Излизайте! — Блек изрита решетките с надеждата да ги подплаши и да ги накара да излязат от затвора си, но жертвите на Разия само се свиха още повече и останаха по местата си.