— Дори да ги извлечете навън, ще крещят и ще искат да се върнат… Три милиона долара, господин Блек.
Блек отново обърна лъча към лицето на Разия. Така ли изглеждаше злото? Умоляващо дете в тялото на мъж? Жалките същества в клетката бяха по-лесни за проумяване от него.
Разия примигна и наклони леко глава, сякаш все още се надяваше, че чарът му ще успее да го измъкне от положението му.
Блек беше видял достатъчно. Наведе се, сграбчи Разия за яката и с останалата си сила го повлече по пода към клетката, без да обръща внимание на писъците и протестите му. Затръшна вратата, заключи я и запрати ключа в другия ъгъл на помещението.
— Сбогом, Разия. Вярвам, че ще бъдеш щастлив като тях.
58.
Намериха го на следващия следобед, съвсем случайно. Едно от по-малките момчета беше изритало топката в гората. Изабел прати по-големите да я потърсят и подкани мълчаливия Рафаел да отиде с тях. Минути по-късно Рафаел се върна тичешком, задъхан и уплашен.
— Какво има? — попита Изабел — не защото очакваше отговор, а защото ѝ беше станало навик да му говори, както говореше на всяко друго дете.
— El hombre… el hombre esta muerto. — „Мъжът. Мъжът е мъртъв.“
Изабел и Мария Луиза се спогледаха тревожно.
— Рафаел? Кой мъж?
— El amigo de senor Finn. — „Приятелят на господин Фин.“
Той ги поведе надолу по склона отвъд края на поляната. Лежащият мъж беше почти невидим под папратите. В безсъзнание, но жив, мъжът кървеше, беше силно обезводнен и имаше треска. Пет момчета, сред които и Рафаел, го отнесоха в сградата на мисията, където Изабел му приготви легло в ъгъла на просторното помещение. Двете с Мария Луиза го измиха с мокри кърпи, дезинфекцираха и превързаха раната му и му сложиха система физиологичен разтвор, която взеха от запасите за спешни случаи.
Усилията им изглеждаха напразни. Треската се засили. Привечер Блек получи пристъп, след което се унесе в още по-дълбок сън; двете бяха сигурни, че няма да се събуди от него. В ранните часове на деня пулсът му едва се долавяше. Двете мисионерки се помолиха над него и предадоха душата му на Бог.
Блек сънуваше, че плува в тъмно бездънно езеро без брегове. Някак знаеше, че дълбоко под повърхността се спотайва невъобразимо ужасно грамадно чудовище. Беше уловен между инстинкта да се отпусне и да се носи във водата с надеждата да стане невидим и също толкова силния подтик да плува с всички сили, за да избяга от опасността.
Нощта падаше и водата ставаше все по-студена.
Живей или умри.
Заплува, за да живее.
Видя очертанията на нещо като дъска и заплува към него, но се озова сред отломки, които само го забавяха. Отначало си помисли, че препятствията са парчета дърво и знак, че са се озовали тук от някакво селище наблизо, но после осъзна, че са подути тела на удавници. И колкото по-усилено плуваше, на толкова повече тела се натъкваше, докато накрая труповете станаха толкова много, че го притискаха от всички страни и той едва успяваше да се задържи на повърхността.
И тогава усети раздвижване под босите си крака и усещането за нещо огромно и студено, което се протяга нагоре към него от бездната.
Отвори уста да изкрещи и тя се напълни с ледена вода.
Блек се събуди рязко. Стреснатите очи на момче се взираха в него.
— ꜟEstá vivo! ꜟEstá vivo! — „Жив е! Жив е!“
Момчето се затича нанякъде, като продължи да вика същите думи.
Блек примигна, все още в плен на кошмара, без да е сигурен дали е буден или спи, дали е жив или мъртъв. Умът му затърси някакви ориентири в това непознато място. Намираше се под покрив от палмови листа, в помещение, чиито стени бяха от грубо издялани дъски. В другия край имаше маса със синя покривка и дървено разпятие в средата. Ярка слънчева светлина нахлуваше през отворения прозорец зад нея. Даде си сметка, че чува гласове — детски гласове — и долавя миризмата на готвена храна.
Деца… Мисията.
Заля го облекчение. И когато осъзна къде се намира, откъслечните спомени от мъчителното му влачене през джунглата се върнаха.
Жена, бършеща ръце в престилката си, се завтече към леглото му. Беше Изабел. Тя се прекръсти и взе бутилка вода с накрайник за пиене, подобен на голям биберон.
— Господин Блек. Събудихте се. — Изглеждаше изумена, сякаш е видяла чудо. — Как се чувствате? Рамото боли ли ви?
— Малко.
— Трябва да пиете.
Тя се наведе над него и поднесе накрайника към устните му. Блек пи жадно. Глътка след глътка. Когато се напи, видя, че момчето се е върнало и стои до Изабел с някакъв дълъг дървен предмет в ръце. Бухалка. Бухалка за крикет, направена от едно парче дърво, с плоска предна част и заоблен гръб. Момчето я вдигна, за да може Блек да я види, сякаш искаше одобрението му.