— Вашият приятел му я направи — каза Изабел. — Всъщност заедно я направиха.
— Señor Finn — рече Рафаел.
Блек се усмихна.
Момчето му се усмихна неуверено в отговор.
— Рафаел ви намери. Извадихте голям късмет. Иначе щяхте да умрете. Може би ще си поиграете с него, когато се почувствате по-добре.
— Да. Кажете му, че с радост ще го направя.
— Cuando se siente mejor, Rafael. — „Когато се пооправи, Рафаел.“ Тя се обърна към Блек. — Сигурно сте гладен. — Не изчака отговора му. — Ще ви донеса нещо да закусите.
И излезе толкова бързо, колкото беше дошла.
Блек спусна крака през ръба на леглото и се помъчи да седне. Разкъсващата болка в рамото го принуди да легне пак. Рафаел остави бухалката и протегна ръце, за да му помогне. Лицето му беше толкова настойчиво, че Блек не можа да му откаже.
— Gracias.
Момчето го подхвана под здравото рамо и му помогна да се надигне.
Блек стъпи на пода и успя да си поеме дъх.
— Bueno — каза момчето, сбърчи нос и отстъпи крачка назад.
— О… ясно. Воня. — Блек подуши подмишницата си. — Господи, наистина воня. — Махна с ръка пред носа си, имитирайки погнусената физиономия на Рафаел.
Момчето се разсмя, сякаш това беше най-смешното нещо, което е виждало през живота си. И Блек се разсмя с него. Смяха се, докато по бузите им не потекоха сълзи.
Шестте дни възстановяване, последвани от осемдневен преход през бразилската граница до река Мукажаи, където размени пистолета срещу кану, дадоха на Блек предостатъчно време да премисли събитията, започнали с обаждането на Катлин Фин. Той продължи с гребане още четири дни, преди да стигне, опърпан и брадясал, до малкото провинциално градче Боа Виста. В ума му не бяха останали съмнения. Изпитваше нещо като покой. Най-вече беше постигнал мир със себе си, беше успял да надмогне гнева и да приеме, че е действал поради причини, които са чисто негови. Причини, които не смееше да изрази с думи.
Такива са силите, които ни карат да продължаваме напред. Несъзнателни. Непознаваеми. Непреодолими.
Бродеше като скитник по широките прави булеварди, докато не попадна на пазар, където намери търговец, склонен да размени джипиеса му за мобилен телефон и малко реали. Отиде в едно евтино кафене и напълни празния си стомах с пържола, боб и студена бира. Заситен, се облегна удобно, запали цигара и се заслуша в приказките на старците, които играеха карти на съседната маса.
Беше чудесен следобед да си жив.
59.
Над града се стелеха облаци, валеше ситен дъжд. Типичен августовски ден в Англия. Блек се взираше от автобуса от летище „Хийтроу“ към познатите гледки на Лондон. Офис сградите покрай издигнатата магистрала М4 и покривите на множеството къщи, простиращи се във всички посоки, се съчетаваха както винаги в ума на връщащия се пътник, за да създадат усещането за разочарование. Скучната гледка сякаш казваше, че вълнуващите и непредсказуеми неща винаги са на някакви чужди брегове. Това беше страна, където хората тихо живееха подредения си живот зад затворени врати.
Сцената потискаше Блек и в същото време го караше да изпитва смътна утеха. Част от него копнееше да се слее с анонимността на сивите улици на предградията.
Автобусът мина през Хамърсмит до Кромуел Роуд и до Найтсбридж, където Блек слезе с малък сак и евтините дрехи, които беше купил от една сергия на бразилски пазар. Тръгна на север пеша, заобиколи Хайд Парк и Кенсингтън Гардънс от запад и стигна до Куинсуей. Там продължи покрай натруфени магазини за сувенири и ресторанти и намери кафене, което предлагаше различни услуги за туристи, сред които снимки за паспорти, евтини международни разговори и интернет. Плати пет паунда за един час на стар терминал, извади тетрадката, която беше изписал през дългия полет през Тихия океан, и започна да пише.
Показанията му изпълниха пет страници. Когато приключи, изпрати копие до адвоката си и му се обади от един от телефоните на кафенето. Озадаченият човек от другата страна беше Иън Уоткин, юрист с малък офис в градчето Хей он Уай в Югоизточен Уелс, чиято работа рядко включваше нещо различно от уреждане на завещания и покупки и продажби на имоти в района. Въпреки това той познаваше историята на Блек и беше представлявал мнозина бивши и настоящи членове на Полка.
Уоткин си записа внимателно всичко и накрая повтори с безпокойство: