Блек заби поглед в краката си.
— Бившият ми командир. Беше страшно възмутен заради мен. Искаше да изясни нещата.
— Лео, изчезваш за цяло лято и се връщаш отслабнал десет килограма и със загар, който не можеш да хванеш в Уелс, дори да се печеш без прекъсване от май до октомври. — Тя продължаваше да го гледа настойчиво в очите. — Ще те питам отново. Кой си ти, Лео Блек?
— Ами… Просто човек, който се опитва да продължи напред.
— И можеш ли?
В гърдите му се надигна странно и неочаквано усещане, сякаш въпросът ѝ беше събудил някакво деликатно, неоткрито досега чувство.
— Смятам да опитам.
Тя кимна, като че ли удовлетворена, че най-сетне е успяла да надникне в душата му.
Постави ръка върху неговата.
Пръстите им се сплетоха.
Блек усети как по цялото му тяло плъзва топлина.
— Искаш ли да дойдеш с мен в Америка? — попита той.
— Ако ти дойдеш с мен в Канада.
— Става.
Карън го целуна с устни като кадифе.
Блек чакаше край сцената, докато полковник Макайвър изнасяше блестяща встъпителна реч пред тристате делегати в залата — предстоеше им да чуят доклад от бившия войник, отговорен за неутрализирането и залавянето на повече вражески бунтовници в Ирак и Афганистан, отколкото всеки друг. В аудиторията имаше висши генерали, адмирали и дипломати от трийсет и пет страни, различни високопоставени представители от Държавния департамент на САЩ, британското Външно министерство, НАТО и правителствата на Франция, Русия, Турция и Китай, както и някои от най-големите играчи в академичната област на международните отношения и сигурността. Всички те бяха дошли на Третия международен симпозиум по военно стратегическо планиране в Уест Пойнт, Ню Йорк, за да чуят как мислят техните приятели и врагове с единствената цел да получат някакво предимство, колкото и малко да е то, което да подобри положението на страната им в света.
Полковникът заръкопляска пръв, докато Блек изкачваше стълбите на сцената. Докато приближаваше катедрата, той се почувства като новобранец, попаднал под вражески огън. Погледна към внушителните униформи и видя лицето на Карън в края на един ред. Тя му се усмихна и вдигна палци. Блек беше сигурен, че не би могъл да се справи без нея.
Погледна бележките си. Това беше неговият момент да говори открито, но езикът му сякаш се беше превърнал в сух камък в устата му. Прочете и препрочете встъпителните думи с чувството, че подът сякаш ще се отвори под него. В залата се възцари изпълнена с очакване тишина, която ставаше все по-неловка, докато Блек се бореше със съвестта си и стигаше до ужасното осъзнаване.
Беше го написал погрешно.
Но какво да каже?
Трябваше да им каже нещо.
Прочисти гърлото си.
— Дами и господа… Щях да започна изложението си със следните думи… — Млъкна, за да преглътне, и си заповяда да продължи: — „Аз съм войник, който в резултат на дълъг и горчив опит до голяма степен е престанал да вярва в способността на войната да носи мир“. Сега се боя, че като гледам бележките си, виждам, че съм бил прекалено голям идеалист, че може би се опитвам да избягам от собствената си природа или поне от част от нея. — Отново замълча и вдигна очи от катедрата, решил напълно да зареже текста си. Чувстваше го като воденичен камък, който го завлича на дъното. — Боя се, че съм написал онова, в което исках да вярвам — че във всеки човек на войната се крие далеч по-добър човек на мира. Но може би много по-верни и различни са думите, приписвани на Джордж Оруел: „Хората спят спокойно нощем, защото сурови мъже бдят, готови да извършат насилие от тяхно име“. Аз бях един от тези сурови мъже. През дългата си кариера усъвършенствах изкуството да убивам — всеки, който ми бъде посочен, навсякъде, където ми се каже. Хора като мен ги е имало винаги и вероятно ще трябва да ги има, докато човечеството ходи по тази земя. Но ние никога не бива да изоставяме надеждата, че не е нужно да бъде така.
— Така че встъпителните ми думи може би трябва да са такива: всеки от нас тук е — поне отчасти — дивак, твърдо решен да доминира и в същото време способен да обича ближния си или да се потопи в красотата на симфония на Бетовен. И за всеки образован и цивилизован от нас, който отрича този факт, някъде има млад войник, който едва може да напише името си, но защитава с пушката си както нашите идеали, така и заблужденията ни. — Млъкна за момент и огледа залата. — Животът, приятели, е нещо, за което трябва да се борим, и убиването в името на запазването му е гадна, но необходима работа. Ако признаем този ужас, който лежи в сърцевината на съществуването ни, ако приемем както доброто, така и злото в нашата природа, ще направим първата крачка по дългия път към истината.