В залата цареше тишина.
Слушаха го.
Беше тръгнал по пътя.
Докато аудиторията ставаше на крака да аплодира Блек, Катлин Фин се връщаше от половиндневната си смяна в болницата, която всъщност беше шест часа работа без почивка. Радваше се, че се връща при приятели и колеги, но работата ѝ беше тежка и уморителна и означаваше, че децата прекарваха целия ден в летния клуб на училището. Бяха успели да се оправят, макар и на косъм. Учебната година щеше да започне след седмица и ги очакваше по-редовен график. Нормалността беше нещото, от което се нуждаеха най-много. И разбира се, редовната храна на масата и много време с нея вечер, за да споделят тревогите си.
Беше трудно да прави всичко сама, но беше свикнала като съпруга на войник. Щеше да се справи. Децата бяха най-важните. Бяха достатъчно малки, за да се възстановят и да продължат напред. Щяха да запомнят добрите неща за татко си и постепенно болката щеше да отмине. Трябваше да стиска зъби, докато Сара-Джейн стане на осемнайсет и след това да види какво още може да ѝ предложи животът.
Прибра се петнайсет минути преди да ѝ се наложи да излезе отново, за да ги прибере. Достатъчно време за душ, преобличане и подреждане на мислите. Докато влизаше, видя на изтривалката писмо. Наведе се да го вземе и видя пощенското клеймо на Оксфорд. Вътре имаше снимка на ухиления ѝ съпруг, стоящ до кльощав тийнейджър, гордо държащ бухалка за крикет. Намираха се в малко село в джунглата, с други деца и животни на заден план. В кратката бележка към снимката Лео Блек пишеше, че снимката му е била дадена във Венецуела и че ще дойде да я види и ще ѝ каже подробности следващата седмица, когато се върне от САЩ.
Катлин не се разплака. Започнеш ли с това, няма спиране. Прибра снимката в плика и я отнесе в кухнята. Щеше да я остави засега при другите неща на Райън и да я извади отново, когато е готова.
Благодарности
Първоначално Лео Блек беше герой, замислен за телевизионен филм. Предлагах версия на неговата история няколко пъти и бях посрещан с познатите за нас, сценаристите, усмивки и откази. Но ако бях успял по някакъв начин да го пробутам, той несъмнено щеше да се окаже недоразвит и укротен, или най-малкото объркан и противоречив вариант на истинския си аз. Когато говорите с мъже, а сега и с жени, служили в Специалните части, бързо си давате сметка, че те са отделна раса — хора, които могат да превключат в движение от сражение към гъделичкане на децата си вечер. Те са също така интелигентни, културни, умерени и непредубедени. Хора, които нямат какво да доказват и са уверени в мястото си в този свят. И точно това е интересното.
Така че благодаря на всички директори в телевизията, които ми казаха „не“. Като никога се оказахте прави. Мястото на Лео Блек е на страниците на книга.
Много по-големи благодарности дължа на Роланд Уайт, моя много търпелив редактор от „Пенгуин“, както и на Ариел Пакиър за приноса ѝ към историята. Благодаря и на агента си Зоуи Уолди, на съпругата ми Патриша за точните ѝ забележки и на Тони за многото ценна вътрешна информация, която ми даде.