— Мога ли да попитам как приключи това?
— Не искам да ви развалям обяда.
— И все пак. Може да има отношение към срещата ни.
— Добре тогава. Престорих се, че се пречупвам. Двамата ми мъчители ми свалиха белезниците, за да напиша изявление. Избодох им очите с химикалката, след което им изтръгнах трахеите, преди да им счупя вратовете. Единият имаше пистолет. Конфискувах му го и последва доста оживен период на пълно объркване, по време на който успях да се измъкна от мястото, което се оказа сравнително добре укрепен комплекс в покрайнините на Кета.
— Колко души убихте, Лео?
Блек се замисли за момент.
— Трийсетина. Доколкото си спомням.
— И сте успели да го направите сам?
— В един момент получих помощ от колегите си. За щастие, те ме търсеха и бяха наблизо.
Професорът кимна. На лицето му заигра едва доловима нервна усмивка.
— Простете, но това ми звучи малко фантастично.
— Двамата с вас можем ли да управляваме пътнически самолет? Или да свирим на цигулка? И двете неща са непостижими за един аматьор. — Професорът млъкна и се раздвижи в стола си. — Изглеждате неспокоен. Да не се тревожите, че ще откача, ще скоча и ще ви видя сметката? — Преди да получи отговор, Лео добави: — Мозъчният хирург дупчи ли черепите на хората, с които пътува във влака?
— Не, но…
— Няма „но“. Прощавайте, но всичко се свежда до едно — това е работа като всяка друга. Изисква умение и практика, но е само работа, а не болест. — Блек погледна през прозореца и внезапно изпита силно желание да е навън в ясния есенен следобед. — Аз съм на четиресет и пет. Изчерпах всички възможности, които армията може да ми предложи. Нима е нелогично да си помисля, че в живота ми може да има нещо повече от това да избягвам куршуми и да убивам хора?
— Не… не е.
— Благодаря.
И с това срещата им приключи.
По-късно същия следобед Лео Блек прати оставката си на електронната поща на Фреди Тауърс и написа кратко съобщение до сержант Райън Фин, с когото от петнайсет години беше по-близък от брат. Двамата се бяха разминавали на косъм със смъртта по време на операции на четири континента и си бяха спасявали живота един на друг толкова пъти, че не можеха да ги запомнят. На Фин му трябваха три дни да отговори и го направи с обичайната си безцеремонност: „Успех, копеле такова. Ще се виждаме“.
Мина време, а така и не се уговориха да се видят. Натовареното ежедневие и споделеното отвращение към сантиментални събирания си казаха думата. Блек вече беше навършил петдесет и имаше малко съжаления. Най-много го тормозеше, че пренебрегва най-добрия си приятел и другар. И към растящото му чувство за вина се добавяше подсъзнателното усещане, че един ден ще бъдат принудени да са отново заедно.
Изобщо не му беше минавало през ума, че това ще се случи по възможно най-лошия начин.
2.
Пистата на летище „Льо Бурже“ блещукаше като разтопено стъкло в жегата на юнския следобед. От безоблачното небе се спусна един „Гълфстрийм“ G450, кацна меко като целувка и спря до два автомобила с включени двигатели и климатици. Първият беше черен мерцедес седан с дипломатически номера. Вторият бе малко бяло рено, от което слезе млад офицер от Гранична полиция.
Вратата в задната част на самолета се отвори и четирите стъпала по вътрешната ѝ страна се спуснаха. От машината слязоха трима души. Начело вървеше тъмнокоса жена, наближаваща четиресетте, около която витаеше атмосфера на самоувереност, каквато може да има само американка. Следваха я двама високи атлетични мъже, чиято националност не можеше да се определи на око. И тримата бяха с костюми и носеха еднакви тъмносини сакове с правителствени емблеми и думите Sac Diplomatique. Граничният полицай хвърли поглед на паспортите им, даде им пропуски, с които да излязат от летището, и бързо си тръгна.
Шофьорът на мерцедеса пое саковете им — бяха тежки и обемисти като алпинистко оборудване — и ги прибра в багажника. Когато се върна на мястото си зад волана, завари жената седнала на предната седалка. Нямаше съмнение кой е старшият на групата.
— Рю Кристоф Коломб?
— Oui, merci — хладно, но с безупречен акцент отвърна тя.
Това бяха единствените думи, които произнесе през четиресетте минути път до целта им — жилищна сграда недалеч от булевард „Джордж V“ в центъра на Париж. Двамата мъже също мълчаха през цялото време. Когато от време на време ги поглеждаше в огледалото, шофьорът забелязваше, че оглеждат трафика със съсредоточеност, която трудно можеше да се нарече човешка. Поведението им изобщо не приличаше на това на дипломатите, които беше свикнал да вози, и караше стомаха му да се свива неприятно.