Веднага след като ги остави, изпита нужда да се обади на една автомивка в Сен Дени, където плати двайсет и пет евро за пълно Valet Magnifique. Но дори след като екипът голи до кръста сомалийци си свърши работата, миризмата на тримата си остана като воня на умрял под дюшемето плъх.
3.
В моменти като този Райън Фин изпитваше носталгия по газенето в някое блато в джунглата с пръст върху спусъка на карабината или по скачането от „Херкулес“ от височина шест хиляди метра. Да стои като манекен на витрина в ъгъла на бална зала на парижки хотел и да гледа как другите хора пият и разговарят беше неговата идея за чистилище. Младата жена, която беше нает да охранява, само влошаваше нещата, като не му обръщаше абсолютно никакво внимание. През трите дни на годишната конференция на Международната асоциация по нанотехнологии д-р Сара Белман се беше държала като разглезено дете и не скриваше отвращението си от факта, че той е неотлъчно до нея. Неотдавнашното изчезване на неин колега от Департамента по биомеханично инженерство на Оксфордския университет сякаш изобщо не я безпокоеше. Д-р Белман живееше в някакъв неин си свят.
Цивилният служител, който беше ангажирал Фин през агенцията, бе предпочел да не обяснява защо точно някой би поискал да навреди на двайсет и девет годишно научно чудо. Но след като беше седял на дългите досадни лекции в Академията на науките, Фин бе започнал да се досеща. Д-р Белман и колегите ѝ създаваха малки — много малки — неща, използвани предимно за медицински цели. По-рано този следобед тя беше направила презентация с основните моменти на работата им. Макар че по-голямата част от техническия жаргон си остана неразбираема, Фин схвана основното — тя беше създала микроскопични контейнери от сплетени нишки ДНК с капаци, които можеха да се отварят и затварят под въздействието на ултравиолетова светлина. Тези малки кутийки, хиляди от които можеха да се поберат на върха на игла, бяха в състояние да доставят лекарства до всяка клетка в тялото. Д-р Белман беше успяла да излекува мозъчни тумори на плъхове без операция и се канеше да започне работа и върху хора. Дори за лаик като Фин беше ясно, че подобно постижение може да донесе на човек направо безобразни суми.
От мястото си при входа Фин гледаше как подопечната му стои в средата на залата, ръкува се и получава комплименти като някаква принцеса на прием. С черната си коса, обрамчваща красивото ѝ лице, и алената коктейлна рокля, обгръщаща стройната ѝ момичешка фигура, тя изглеждаше по-скоро на деветнайсет, отколкото на двайсет и девет. Сред онези, които се надпреварваха да се доберат до нея за няколко мига, Фин разпозна неколцина корпоративни типове, чиито елегантни костюми и трезва будност ги открояваха сред по-непринудените учени. Движеха се като ястреби през ято неподозиращи гълъби и тикаха визитките си в ръцете на всеки, който би могъл да докара някой долар на компаниите им.
Началникът на охраната Себастиан Пиро се отдели от групата организатори на конференцията, с които бъбреше, и дойде при Фин. Насмешливо съчувствена усмивка докосна белега, минаващ диагонално от лявото му ухо почти до върха на брадичката.
— Виждам, че тази работа ви отегчава, господин Фин.
— Имал съм и по-лоши.
Пиро погледна към Белман със смесица от възхищение и похот, от която косъмчетата по тила на Фин настръхнаха.
— С някои от момчетата ще се съберем да пийнем по-късно. Ще дойдете ли? — предложи Пиро.
— Благодаря, но съм на постоянна служба. Нямам почивни часове.
— Жалко. Е, тогава при следващото ви идване в Париж. Може да си разкажем стари военни истории.
Фин успя да запази безизразна физиономия и да скрие изненадата си. Не помнеше да е казвал на Пиро, че е бил войник.
— Срещали сме се, сигурен съм — каза Пиро. — От самото начало ме гризеше. Сега си спомням. Ноември две и пета. В Джелалабад.
Джелалабад. Фин трудно би могъл да забрави това име. Рядка съвместна мисия на американските, британските и френските специални части за неутрализиране на база на талибаните в планините североизточно от града. Същинска касапница. Ръкопашен бой с обучени в Саудитска Арабия наемници, въоръжени с британски оръжия. Една от онези операции, които те оставят объркан и чудещ се кой с кого се бие и за какво.
Фин нито потвърди, нито отрече, че е бил в Афганистан. Подобно на всички добри бивши членове на Полка, той внимаваше да пази подробностите от службата си в тайна дори от жена си. Въпреки това остави погледа си да се задържи върху Пиро, докато се мъчеше да си припомни характерното му лице с изпъкнали скули и странно празните тъмносиви очи. В главата му се появи смътен спомен — група френски парашутисти от 13-и драгунски полк, скупчени в ъгъла на палатката за брифинг, мълчаливи и напрегнати в сравнение с буйните американци от Делта форс.