Извади още един контейнер с плодове и го пъхна през отвора в клетката им. Загледа ги как се блъскат, за да се доберат до любимите си хапки. Както винаги, Доли сграбчи по едно парче ябълка в двете си ръце. Мърл и Уили се оттеглиха в противоположните ъгли на клетката с бананите си, а Джун и Джони останаха да клечат заедно и да смучат портокалите си. За всеки друг освен Холст и двамата му помощници лаборанти макаците щяха да изглеждат напълно нормално. И наистина, в поведението им нямаше нищо — освен може би повишената им способност за съсредоточаване — което би намекнало за естеството на терапията, на която бяха подложени.
Първият подтик на Холст беше да избере Уили или Мърл, но като истински учен се запита за мотивите си и ги намери за лишени от основание. Помисли си, че изборът му е повлиян от нивото му на привързаност към отделните създания, а не от способността им да докажат концепцията му. За Дрекер и хората ѝ нямаше значение коя маймуна ще избере, но Холст си даваше сметка, че самият той се нуждае от по-сигурни доказателства. Искаше да се увери, че годините работа не са отишли напразно. В началните етапи Джони беше най-труден за обучаване. Също като хората, маймуните имаха различни черти. Някои бяха предпазливи, други си падаха авантюристи, едни се оплакваха, други бяха инати. Джони беше най-предпазлив и твърдоглав и като че ли най-много внимаваше за собствената си безопасност. Като се замисли човек, това го правеше очевиден избор. Ако опитът проработеше с Джони, със сигурност щеше да се получи и с всички останали.
— Извинявай, Джун — неволно рече Холст, докато си слагаше дебелите кожени ръкавици.
Отвори вратата на клетката и извади Джони, като прикова ръцете му към тялото.
Джони засъска и зарита във въздуха, недоволен, че са го откъснали от закуската му.
— Вътре има още много, момчето ми. Повече, отколкото можеш да изядеш. — Холст затвори вратата на голямата клетка с лакът и прехвърли недоволната маймуна в по-малката на работната маса.
Джони обиколи клетката, сякаш търсеше път за бягство, после се примири, спря обезсърчено и се загледа към другарите си, които си останаха съсредоточени върху храната си и не му обръщаха внимание.
Холст свали ръкавиците и включи камерата. Беше готов.
Извади от чекмеджето под масата малко дистанционно и избра първата степен от общо дванайсет. Натисна копчето за активиране и къс електронен сигнал предупреди Джони, че експериментът започва. Главата му рязко се завъртя към стоманената топка и очите му тутакси се отвориха широко. След не повече от секунда той предпазливо протегна пръст да докосне отразяващата повърхност. Ръката му рязко се дръпна назад, когато го удари ток. Той изкряска и направи обиколка на клетката, но след малко отново застана пред топката.
— Не си ли искаш банана? — каза Холст, като почти очакваше маймуната да го разбере.
Сякаш в отговор на подканването Джони забеляза парчето плод в хранилката и посегна към него. Изяде го разсеяно, без да откъсва поглед от топката.
Холст избра трета степен. Сигналът прозвуча отново. Джони протегна ръка. Този път цялото му тяло се сгърчи от токовия удар. Джони подскочи и изкряска, след което сграбчи пръчките на клетката и ги разтресе.
— Джони? Плод, Джони?
Резенчето портокал, което се появи в хранилката, остана недокоснато. Това означаваше, че допаминът в мозъка на маймуната вече действа по-силно от всяко удоволствие, което тя може да изпита от яденето.
Холст избра шеста степен.
Сигналът насочи Джони право към топката и той я перна почти небрежно с длан. Силата на удара го запрати на пода. Той падна настрани и се затърчи, сякаш е получил удар, но след няколко секунди се изправи. Застана разтреперан в средата на клетката, приковал поглед в металната сфера.
Холст никога не беше подлагал Джони на повече от осма степен. Трябваше да се поддържа равновесие. Ако продължаваше да увеличава постепенно напрежението, имаше опасност рецепторите на допамина да се претоварят и да докарат Джони до временна кататония, а не това беше целта на опита. Избра десета степен.
Маймуната приближи топката и протегна трепереща ръка. Силата на удара я запрати в отсрещния край на клетката. Джони остана да лежи в ъгъла, тресеше се целият. За момент Холст си помисли, че е преценил погрешно и че трябва да започне отново с друга маймуна, но не след дълго нервната система на Джони започна да се възстановява. Сега физиономията на макака, която обикновено беше изразителна, се беше сменила с тъпа. Очите му бяха празни. Мозъкът беше прекалено задръстен от удоволствие, за да може да приема други стимули освен онзи, за който жадуваше.