При сигнала Джони се изправи и се заклатушка като пиян към сферата. Холст беше избрал дванайсета степен. Извърна очи, когато обектът получи удар от 2000 милиампера — два пъти повече от онова, което беше изпитал преди малко.
До носа на Холст достигна горчивата миризма на опърлено. Той погледна и видя маймуната да лежи неподвижно. Дясната ръка беше изгоряла до рамото. Имаше изгаряния и по двете стъпала, които бяха в контакт с металния под на клетката.
Холст изключи захранването, извади стетоскоп от чекмеджето и пред обектива на камерата потвърди часа на смъртта — 4:18 сутринта.
Както се беше надявал, експериментът се оказа огромен успех. Леката му тъга от смъртта на Джони бързо беше изместена от вълнението при мисълта за последиците. Щеше да стане богат. Окрилен от тази перспектива, той извади мъртвата маймуна от клетката и я понесе към лабораторната пещ, без да изпитва никакво съжаление. В края на краищата какво е животът, ако не стока като всяка друга, която може да бъде купена, продадена, прахосана или, както в този случай, инвестирана за доброто на другите?
Уили, Мърл, Доли и Джейн продължаваха да дъвчат мълчаливо плодовете си.
Разсъмваше се. Холст — теглеше куфара си на колелца — излезе забързано от сградата на университета и се качи в очакващото го такси. Каза на шофьора да го откара до Конгенс Нитров, големия площад недалеч от мястото, на което се беше уговорил да се срещне с Дрекер. По време на десетминутното пътуване по пустите улици имаше чувството, че е попаднал между две реалности. Едната беше онази, в която бе живял през последните пет години — разделяше работната си седмица между Лондон и Копенхаген, като в същото време трескаво се опитваше да изпълнява изискванията на двата факултета, заниманията със студенти в два града и нуждите на младото му и често пренебрегвано семейство; другата бе реалността на възторжения живот, който предстоеше. Каза си подигравателно, че ако през следващите няколко минути го сполети някаква катастрофа, всичко ще се окаже напразно. Цялата му работа и перспективата жена му и децата му да се облагодетелстват от нея щяха да умрат с него. Всички данни и подробностите на методологията му се съхраняваха в серия сигурни облачни акаунти, защитени със силни пароли, които не бяха записани никъде. Да пази всичко това само за себе си представляваше огромна опасност, но на предния фронт на науката пазенето на тайна до големия момент на разкриването е жизненоважно. Това е риск, който просто трябва да се поеме.
През цялата си кариера Холст си беше фантазирал как един ден обявява епохално откритие, с което си спечелва овациите на колегите си. Запознанството му с Дрекер преди почти две години бе променило всичко. Перспективата за награди и престижни преподавателски места избледня в сравнение с обещанията за пари. Това беше сметка, която повечето учени никога нямаха привилегията да правят, което подхранваше кухите им твърдения, че не се интересуват от материални богатства. Холст знаеше, че сред колегите му няма нито един, който не негодува срещу мизерната си заплата, докато разни кретени се къпят в пари. Кретени като стария му училищен приятел Бо, който веднъж беше подхвърлил, че милионите, които е направил, нямат нищо общо с блестящия ум, а са резултат на чиста случайност и на средата. Бо често се шегуваше, че ако работел на сергия на пазара, щял да се прибира вкъщи с джобове, натъпкани с моркови и картофи, но тъй като работел в банка, ги тъпчел с банкноти. Самодоволният му смях изпълваше Холст с горчивина, завист и омраза към самия себе си.
А после Дрекер го откри. В момента, в който надуши истински пари, Холст разбра, че никакъв академичен престиж не би могъл да се сравнява с тях. Престижът не можеше да му донесе луксозни къщи и инвестиции, нито да му осигури време да тренира и да не позволява на тялото си да затлъстява и да се отпуска. Престижът не можеше да му позволи дори да си купи свестен часовник или шит по поръчка костюм от някой от онези елегантни бутици, покрай които минаваше таксито в момента. Винаги беше имал чувството, че има нещо много сгрешено в един свят, в който човек с интелект като неговия е принуден да живее едва ли не като пролетарий. Сега беше неговият момент да поправи тази несправедливост.
Излезе от таксито на свежия бриз, който духаше откъм морето. Плати на шофьора в брой и измина пеша последните неколкостотин метра. Дрекер беше поискала да се срещнат пред Датския кралски театър — смълчана модерна типично датска сграда на ъгъла на дока Нихавн и просторната шир на пристанището. Подходът към театъра, някога оживен кей с рибарски гемии и товарни кораби, сега представляваше крайбрежен булевард с изглед към спокойните води и Кристиансхавн от другата страна. Докато вървеше, Холст си спомни с усмивка колко зашеметен беше останал от размерите на града при първото си идване тук от малкото си родно градче в Ютланд. Сега, след двайсет и пет години, вече не гледаше на Копенхаген като на метрополис, а като на поносимо, удобно провинциално градче, отдалечено от центъра на нещата. Място, което продължаваше да обича, но което отдавна беше надраскал.