Дрекер вече го очакваше в началото на широката алея, водеща към гледащата към морето тераса на театъра. Както винаги беше облечена в тъмен, очертаващ фигурата ѝ костюм и носеше тънка чанта за документи.
— Добро утро, доктор Холст. — Тя се усмихна любезно.
— Добро утро. Съжалявам, че се налага да се срещнем в такъв неудобен час.
— Няма проблем. Как мина? — Както обикновено, Дрекер предпочиташе да приключи бързо с любезностите.
— Изцяло както се очакваше. Пълен успех. — Холст бръкна в джоба на смачканото си лятно сако и извади карта памет в прозрачна найлонова торбичка. — Заснех процедурата преди по-малко от час. — Подаде ѝ торбичката. — Веднага щом петнайсетте милиона се появят в сметката ми на Каймановите острови, ще ви изпратя всички пароли за техническата документация. Надявам се, че още от самото начало ясно дадох да се разбере, че оставам насреща за съвети и помощ. — Даваше си сметка за самоуверената нотка в гласа си. Имаше обаче чувството, че тя подобава на един вече богат човек. — Смятам да запазя сегашните си постове до края на годината, но след това с удоволствие ще се оставя изцяло на ваше разположение — начело на екип или в някаква друга роля. Стига да се договорим, разбира се.
Докато говореше, си даде сметка за една голяма черна кола, която приближаваше по улицата покрай алеята. Отначало не ѝ обърна внимание, тъй като предположи, че ще завие по Квестхусгаде, но тя мина кръстовището и продължи към тях, като намали до скоростта на пешеходец.
— Така и предположихме — отвърна Дрекер. — Затова обсъдихме въпроса с колегите ми и решихме да ви направим много привлекателно предложение въз основа на предишните ни разговори.
— Нима? Значи искате да направите отделен център? — Вълнението на Холст беше донякъде разколебано от бавно приближаващата кола. Вече предполагаше, че е на Дрекер, но защо не чакаше тук, когато беше дошъл? Зад ярката синкава светлина на фаровете успя да различи силуетите на шофьор и пътник.
— Бихме искали да поговорим на по-удобно място. Сега е най-подходящо.
— За жалост се налага да бързам за летището.
Колата спря почти до тях. Пътникът — висок мургав мъж — слезе и застана в очакване.
— Моля ви, доктор Холст. Много е важно. — Тя посочи автомобила.
— Не мога. Вече е късно да променям програмата си. Днес имам учебни занимания в Лондон.
— Разбираме ли се, или не, докторе? — рязко попита тя, зарязала всякакви преструвки за сърдечност.
— Имаме договор за покупка на моя интелектуална собственост… — умолително започна той. От доскорошната самоувереност в гласа му не беше останала и следа.
— Но само вашата работа не е достатъчна за целите ни, доктор Холст. Тя е само част от уравнението, поради което трябва да поговорим какво следва.
— Моля? Съжалявам, госпожице Декер, но ако се опитвате да предоговорите условията на договора, боя се, че това няма да стане.
Дрекер бръкна в джоба на сакото си, извади лъскав черен пистолет и го насочи към гърдите му. На Холст му призля. Силите му сякаш изтекоха от крайниците му. Краката му омекнаха и заплашваха да се подгънат под него.
Вече разбираше защо е избрала да се срещнат на това място.
— Не можете да ме убиете. Ако го направите, няма да получите нищо — немощно запротестира той.
— Моля ви, доктор Холст. Направете каквото ви помолих и се качете в колата. Не искам да ви наранявам.
5.
Отпуснатият час беше отминал, но първокурсниците в аудиторията на Историческия факултет като че ли изобщо нямаха намерение да си тръгват. Д-р Лео Блек правеше всичко по силите си да води ожесточения дебат, който избухна след като представи решението на президента Труман да пусне атомната бомба.
— Нарекъл ги е животни. Зачеркнал е цялото население като нисши същества, за да оправдае решението си. Престъпниците са били лидерите, не обикновените хора, не жените и децата. Всеки лидер, който претендира да е цивилизован, е абсолютно задължен да направи всичко по силите си, за да избегне смъртта на невинни цивилни. Труман е направил точно обратното. — Младата жена на първия ред говореше със завладяваща страст. Хелън Маунт никога не се притесняваше да изрази на всеослушание мнението си както в аудиторията, така и на страниците на „Деруел“, най-престижния студентски вестник на университета. Беше си спечелила репутацията на политически радикал и яростен противник на всичко, което намирисва на несправедливост. — Ако е искал да докаже, че продължаването на войната е безсмислено, защо не е пуснал бомбата на някое ненаселено място? Защо не е показал на японското върховно командване какво може да направи тя и да им даде ултиматум да се предадат? Имал е други възможности, но не се е възползвал от тях. Вместо това е унищожил цял град. Ако това не е военно престъпление, не знам какво е.