Навели глави и загърнати в наметалата, те бавно се влачеха по тясното дефиле, водейки на повод опъващите се понита. Хобитът си бе омотал цялото лице, оставяйки само тесен процеп за очите - толкова жесток и студен беше духащият срещу тях вятър.
Привечер пътеката изведе приятелите на съвсем открито място, където вятърът бе толкова силен, че никак не им се удаваше да разпънат палатката, Фолко, увлечен от своето неясно усещане за непознатото, станало смътно (както по-рано), неспокойно, но с увереност започна да броди по околните скали.
Скоро пръстите му напипаха заснежена пукнатина между две каменни гънки. След като разхвърля тънката бяла покривка, Фолко видя черната дълбочина на тясна пролука, водеща някъде в тъмнината, и повика приятелите си.
Не беше лесно да завлекат изплашените понита в тъмната пещера, но справяйки се някак си, те накладо- ха малък огън и започнаха да се оглеждат. Пещерата се оказа удобна и суха, в нея дори не беше навяло сняг.
Изострената интуиция водеше хобита по следите на необикновеното, както прясната следа на горско животно води след себе си ловното куче. След като се повъртя из пещерата, хобитът спря до грамаден, изпъкнал от стената камък. На пръв поглед той по нищо не се отличаваше от останалите, и все пак, нещо в него не беше наред. Джуджетата също поровиха около камъка, но не откриха нищо.
Смръкваше се. Едва-едва тлееше догарящият огън. Дребосъка и Торин, затоплили се, бързо заспаха, а хобитът остана да пази. Под ръката му имаше насмолено въже, лъкът и стрелите бяха приготвени. Тишината се нарушаваше само от виенето на вятъра отвън и отмереното сумтене на джуджетата. Изведнъж Фолко почувства поглед.
Нечий невидим взор втренчено се вглеждаше в тъмнината, стараейки се да разбере кой или какво се намира сега пред него. Усещайки напрегнатото и враждебно внимание, хобитът едвам не подскочи, но обузда страха си, дори напротив - облегна се и се прозя широко. Паметта неволно възкреси отдавнашната му среща с гърбавия в покрайнините на Старата гора, но сега той не само чувстваше този поглед, но можеше и да каже точно откъде го гледат, както и че гледащият засега е сам: „Очите му не са по-лоши от тези на котка - му мина през ума. - Как би могъл да различи иещо в такава тъмнина?" Всеки мускул на тялото му се напрегна, пръстите му стиснаха дръжката на метателния нож; Фолко чакаше. Той се боеше да събуди джуджетата, за да не подплаши този, който ги гледаше. Хобитът се надяваше, че наблюдаващият го ще се излъже от сънливия вид на злощастния пазач и ще се опита да нападне.
Неочаквано подозрителният камък от другата страна на пещерата започна безшумно да се отмества настрани; през процепа нахлу светлината на многобройни факли, а след още един миг върху тях мълчаливо се нахвърлиха грамадни, широкоплещести орки с къси и дебели прави мечове. Първият рухна с ножа на хобита в гърлото си и останалите се забавиха за миг, но и този миг бе достатъчен на джуджетата, за да скочат на крака. Приятелите спяха, без да свалят доспехите си и успяха да посрещнат врага, заставайки с гръб един към друг. Кървавият отблясък на факлите падна върху оголеното от джуджетата оръжие.
Но орките не тръгнаха напред презглава. Преди всичко те отрязаха изхода на пещерата и започнаха бавно да обкръжават приятелите от всички страни, като че ли давайки им време да осъзнаят силата им. Зад мечоносците Фолко забеляза орки с лъкове и едва те се появиха и опънаха тетивите, от вражеската тълпа се разнесе властна заповед:
- Свалете оръжието! Предайте се!
- А нещо друго не искаш ли?! - отчаяно изкрещя Торин, избухвайки в поток от най-черни проклятия на своя език.
На Фолко му се парализираха ръцете от страх - чак сега той изведнъж разбра, че това е краят, че са обкръжени и няма как да се отбраняват.
- Почакай, уважаеми! - изведнъж меко и разсъдливо заговори Дребосъка, безстрашно пристъпвайки напред, като небрежно отмести слисания Торин. - Откъде-накъде изведнъж да сваляме оръжието? Тежестта му като че ли още не ме е уморила.