Торин мълчеше, но изведнъж, съвсем неочаквано, напред излезе Дребосъка. Кратко, но точно той започна да отговаря на въпросите. Торин се опита да го дръпне назад, но хобитът се вкопчи в лакътя му. Даже през тъмния прорез на шлема можеше да се види разяреният блясък в очите на Торин.
-Ангмар е разбит! - надменно излъчвайки се, говореше през това време Дребосъка. - Войските му са разделени. Тези, които не се предадоха, бяха унищожени. Какво още искате да знаете?
-Къде е този, който предвождаше силите на Ангмар? - тихо попита водачът.
-Плете кълба от Тъмнина в Унголиант! - злобно се разсмя Дребосъка и Фолко забеляза как се свиха раменете на орка и устните му се изкривиха в гримаса на страдание. - Какво друго искате да знаете?
-Какво стана с нашите братя, които тръгнаха към форност?
-Станаха храна на гарваните на бойното поле! Какво друго?
Водачът вдигна глава.
-Ще ти задам въпрос, който съм задавал на много други - и от нашето племе, и от други народи. Кой е Бялата ръка? Този, на когото са се подчинявали предците ни? Само най-древните старци са запазили j някакви смътни предания за онези дни. Ние стоим в тези пещери от дълго, много дълго време, без да знаем къде са останалите колена на нашия род.
Дребосъкът се обърна, гледайки към хобита, и Фолко излезе напред.
-Бялата ръка - това е прозвището на велик магьосник на име Саруман Белия... - започна той и орките веднага се заслушаха, забравяйки за всичко.
Разказът му продължи дълго. Накрая, прегракнал, Фолко замлъкна.
Известно време в пещерата цареше тишина. После водачът на орките неочаквано се поклони на хобита и направи знак на останалите. Подрънквайки с железа, орките започнаха един след друг да изчезват в тъмния проход. Водачът се забави.
-Това е всичко, а ти искаше да се биеш! - каза той на Торин. Можете да останете тук колкото искате, никой няма да ви пипне. Ние живеем сега сами и може би е по-добре, че новият господар е загинал...
Последните думи той произнесе почти на себе си, обръщайки се с гръб към приятелите. Каменната врата безшумно се затвори след него. Няколко минути минаха във вцепенено мълчание, а след това Торин започна трескаво да хвърля багажа върху гърбовете на понитата.
-Какво правиш? - полюбопитства Дребосъка, възвърнал си предишното безгрижие.
-Полудя ли?! - изрева Торин, изгубил напълно пословичното си самообладание. - Ти какво, да не си решил да нощуваш тук?
-А къде да вървим? - кратко попита Дребосъка. - Погледни - тъмнина, студ, вятър, сняг... Къде ще отидем? Не, ще се наложи да се доверим на думата...
-На чия дума?! - губейки търпение, закрещя Торин. - На думата на орк?! Полудял си, наистина си полудял! И защо изобщо си развърза езика? - нахвърли се той върху Дребосъка. - И какво изтърси за Ун-голиант?
-Мислиш ли, че щеше да е по-добре да разпратят вестоносци по всички краища и да се присъединят... към онзи?!
Джуджетата застинаха едно срещу друго, разменяйки си светкавични погледи. Накрая Торин въздъхна, плю и започна да сваля чувалите от понитата.
-Така да бъде, ще останем... Но ще пазите вие двамата! Ясно ли е? А аз ще спя!
През ясния мразовит ден те излязоха от пещерата. Бялата недокосната пелена на падналия през нощта сняг беше покрила камъните, не се виждаше нито една следа. Потраквайки със зъби, тъй като вятърът нямаше намерение да утихва, те продължиха пътя си.
Отмина една седмица на тежък, отнемащ всички сили труд. Пътеката вървеше надолу, те преминаха прохода, но всяка крачка струваше същите усилия, колкото и една лига. Свършиха дървата, наложи се по някакъв начин да строят снежни колиби, за което се губеше много време.Те вече не вървяха, а се влачеха. Без джуджетата хобитът отдавна щеше да загине; и сега, поклащайки се на гърба на понито, където едва ли не насила го бяха качили Торин и Дребосъка, той можеше само да се учудва на необикновената им издръжливост. Те се тътреха мълчаливо, ожесточено и упорито, пробивайки с гърди пътя през снежните преспи. Никой не ги преследваше и хобитът със своето изострено чувство за опасност беше абсолютно сигурен - около тях сега няма врагове.
Мислите му неволно се връщаха към срещата с орките и той не можеше да не се учудва - колко надалеч все пак е гледал Саруман! Изглежда, не е бил толкова прав, щом неговите творения, след като бяха получили поне относителна свобода на волята, се бяха отвърнали от стихията на безсмислените и безкрайни убийства, тръгвайки по пътя на самоосъзнаването - като за начало поне на собствения произход и предназначение. Да, те си оставаха още до голяма степен орки, но все пак... Не напразно толкова ги ненавиждаха истинските мордорски орки...