Въпреки всички трудности, те все пак се придвижваха напред, и ето че настъпи денят, когато пред погледите им се откри простиращата се далеч на изток необятна Крайречна равнина, сега цялата бяла, сияеща със снежните си покривки и лекия дим на многобройните, разхвърляни тук и там села. Пътят през планините свърши...
Глава 2.
ОЧАКВАНЕ ДО РЪБА
Не вярващ на очите си, хобитът отметна кожената качулка от запотеното си чело. Да, знаците не излъгаха, приятелите стояха близо до най-източния край на Сивите планини, край последното им разклонение. В обгърнатата от снежен дим далечина още се простираха някакви хълмове и вериги, но плътните стени на сивите непреодолими скали свършваха. Изглеждащият безкраен път, покрай разпрострелия се на стотици лиги хребет, най-сетне завърши.
Те мълчаливо гледаха към оглозгания от вятъра ръб на последната канара, без да имат сили да изговорят дори и дума. Двумесечният път, студът и виелиците, случайните нощувки на местата, където ги застигаше тъмнината - всичко това беше зад гърба им; сега те можеха най-после да спрат и да си поемат дъх.
Над тях надвисна яркосиният небесен купол; мартенското слънце сияеше с пълна сила, наоколо се разстилаше безкрайна равнина, а далеч на югозапад едва се виждаше конусът на Самотната планина. По тези места иззад края на хребета изскачаше тесен път, водещ към Езерния град; през отминалите години го използваха малобройните жители на северните склонове на Сивите планини. Някъде по най-източния хоризонт, като черна черта се виждаха Железните хълмове - и точно в този коридор, широк почти сто мили, им предстоеше да чакат отрядите на Олмер, с не по-малко упорство пробиващи си път насам от другата страна на планината. Че това е така, знаеха от джуджетата - роднини на Дребосъка, при които се отбиха, правейки кратка почивка до южните врати на кралството на потомците на Дурин в Сивите планини. Патрулите на джуджетата отдавна бяха забелязали движението на измъчените отряди на Олмер. По думите на събеседниците на Дребосъка излизаше, че приятелите изпреварват останките на ангмарските войски горе-долу с три-четири дни. Джуджетата и Фолко въздъхнаха с облекчение. Торин отвори дума за това, че могат да минат под планините и да пресрещнат Олмер при Северните врати, но Дребосъка отрицателно поклати с глава - пътят през цялото кралство щеше да отнеме най-малко една седмица. Оставаше им само, без да жалят нито себе си, нито понитата, с всички сили да бързат към източния край на планините, както и бе замислено от самото начало. По добре утъпканите зимни пътища, прокарани от Беорнингите в някога пустинните, а сега гъсто заселени земи между Сивите планини и границата на Зелените гори, те вървяха бързо, съкращавайки колкото беше възможно нощувките и почивките през деня. Пътят отнемаше почти всички сили, но те жадно ловяха всеки, дори най-невероятен, слух, с които много често се пълнеха през онази зима крайпътните кръчми.
За свое учудване хобитът се убеди, че тукашните дървосекачи, въглищари и дърводелци много повече ги беше грижа за работите на някакви непонятни равнинни племена от Прирунието, отколкото за новините от Обединеното кралство. Така, между другото, като за нещо съвсем незначително, се споменаваше за войната между Арнор и Ангмар, за похода на Наместника на север. Всички бяха единодушни, че, слава на Дъба, войната не стигна до нас. С кого и за какво воюваше Арнор, почти никой не се интересуваше.
Вестите от юг, от Минас Тирит, бяха повече, но само във връзка с грижите на Крайезерното кралство, което беше васал на могъщата Южна корона. Новините от устието на Андуин бяха, в общи линии, утешителни за хобита - по границите на Гондор всичко е спокойно, търговията с Харад върви както винаги, пиратите разбойничат по крайбрежието (но не често), с флота на Пеларгир шега не бива. За Краля се споменаваше малко, но винаги с уважение и лек страх, Фолко се учуди на друго - всяка новина от Гондор се оценяваше едностранчиво - ще се вдигнат или ще паднат цените на дървения материал, трупите, дъските, дървените въглища, брезовата кора и така нататък; а в същото време и най-дребните промени в управлението на прирунските племена се обсъждаха с такава жар, като че ли от това зависеше съдбата им. Хобитът недоумяваше - номадите не могат да стигнат дотук, на пътя им е Есгарот и Крайезерното кралство, тези горски жители няма защо да се страхуват от Равнината.
Разпитвайки, понапивайки, а някъде и подслушвайки, хобитът съумя да научи много интересни неща за самата държава на Стрелците, а между другото и това, че граничните части неочаквано са вдигнати на крака и се изтеглят към северната граница. След като чу това вече от трети търговец, той можеше само, заедно с Торин, да скърца със зъби от безсилна ярост - няма що, много ги бива тези потомци на Бард, щом в кралството им всеки гаден търговец е осведомен за придвижването на армиите! И дума да не става за изненада! В Дейл Олмер не може да няма привърженици - това е родината му и вестта със сигурност ще си намери път, заобикаляйки граничните постове.