-Нима кралството на Стрелците не живее по собствените си закони и правила? - възрази хобитът. - Нима Гондор се меси във вашите работи? Нима ви налага закони? Нима ви облага с непосилни данъци? И, най-сетне, нима мощта на Обединеното кралство не удържа буйните истерлинги?
Пленникът не отговори. Превивайки се, той изведнъж започна да се върти и да стене. Превъзмогвайки болката в главата и мержелеещите се пред очите му червени точки, хобитът стана от пейката и побърза да прегледа ранения. Върху превръзката отново се появяваха свежи пурпурни петна, наложи се отново да спират кръвта... Те се отдалечиха от загубилия съзнание пленник.
-Какво да правим? - намръщено подхвърли Торин, като гледаше намусено през тясната бойница. - Да стоим тук? Да тичаме насам-натам по равнината? Да тръгнем към Дейл? Или да стигнем до най-близ- кия пост, където има кралска стража?
-Как да стоим тук - заговори изведнъж Дребосъка - щом този проклет Олмер вече знае, че сме избили хората му на поста? Какво ще направи той незабавно, а, как мислиш? За какво са му свидетели, още повече такива, за които той ще си спомни със сигурност от Сиранонския път? Ето какво ще направи, да ви кажа - ще изпрати отряд - петдесетина човека - и ще ни изгони оттук като стой, та гледай! Не, Торин, не ме взеха в хирда не заради това, че съм глупав, както дрънкат някои, а заради ръката! - той разтърси осакатените си пръсти. - Така че, макар навън да е и студено, и ветровито, аз ще предпочета да се окажа на студа и вятъра, вместо да попадна тук, като каменен плъх между воденични камъни!
-Дребосъка е прав? - подкрепи приятеля си хобитът. - Олмер няма да се забави с отговора, за него ние сега сме като кост в гърлото. Трябва да тръгваме.
Да допуснем... - съгласи се неохотно Торин. — Но как да го проследим? Нещо не ми се иска да ходим до другия пост. Чу ли какви ги дрънкаше оня? Мнозина от Дейл са с Олмер! Няма ли да има негови хора и на другия пост?
-А да идем в Дейл, засега няма смисъл — продължи хобитът. - Кой го знае, ще се появи ли той там лично?
-Според мен - започна Дребосъка — по-добре е да останем тук. Но не в кулата, а да залегнем някъде на скришно място и да изчакаме. Ако не цялата войска, то отряд със сигурност ще изпрати. Няма да се бием, а ще ги проследим. Те сами ще ни заведат при него.
-Това ще стане, ако Олмер прояви щедрост! — изхъмка Торин. - А представи си, че той никого никъде не праща, през нощта преминава през веригата от постове и с бърза крачка - покрай селата, покрай градовете - в равнината, в Прируние? Към храната, към почивката? Какво ще му направим? Тук, все пак, не е Западът. На кого ще можем да докладваме за него в Дейл? Ще ни повярват ли там? Той тези места ги знае като петте си пръста. Може би ще реши, че не сме опасни за него и изобщо няма да ни обърне внимание?
-Ще ни обърне! - с непоколебима, неясно откъде взела се тревожна увереност каза хобитът, навеждайки глава.
Рояк от тъмни мисли прелетя през главата му; за една кратка секунда се мярнаха някакви златни със сребърно покриви на кули, розовеещото вечерно небе между тях и му се стори, че някъде от далечината върху яркия небосклон надвисва непозната мараня, не мъгла и не облак, не черна, но не и прозрачна, плътна, белезникава, като плесен. В същия миг Фолко изведнъж дочу дрезгави възгласи, скърцането на плътния сняг под едва пристъпващите копита на капналите от умора коне; някъде, вече съвсем близо, зад недалечните разклонения на планината, зад все още непроходимите скални прегради вървеше войска, тази, която те чакаха.
Пръстите на хобита от само себе си се протегнаха към ножницата на заветния подарък на гърдите му. И едва той усети в дланта си привичната топлина на извитата дръжка, от вътрешния му поглед падна пелената; той като наяве видя унилите редици на омотаните в нещо мъхесто конници, уморено влачещите се по дълбокия сняг коне, а в равнината, която се простираше между хълмистата верига, през която сега преминаваше изтощената войска, и ръба на Сивите планини, където се извисяваше наблюдателната кула, му се привидяха две фигурки на коне, които забързано си проправяха път на северозапад...
Той се опита да се върне с второто си око към оставената от него за известно време войска на Олмер и за малко не извика от болка - в окото му сякаш бе попаднала остра прашинка. Черното, едва различимо кълбенце, като че ли изпускаше невидими, но остро наточени и жестоко раняващи игли. Не веднага, като внимателно се приближаваше незабелязано от различни страни, Фолко се опита да разбере какво е това - и накрая, с безпомощна въздишка, прекрати безплодните си опити. Черното кълбо - уродлива фигурка - не се поддаваше. И същевременно той почувства как и по него се плъзна нещо - не, не напрегнато взиращ се в безкрайността поглед, търсещ врага, какъвто Фродо някога беше чувствал върху себе си. Не, това беше безсмисленият поглед на новородено, безредно шарещите по огромния и неразбираем свят очи като че ли нямаха съзнание, на което да предадат видяното. Но то вече съществуваше и Фолко разбра, че е привлякъл към себе си вниманието на малкото дете - сякаш бе размахал играчка под носа му.