Хобитът се отърси и отново се намери в задимената зала на наблюдателната кула.
-Ако Олмер изобщо изпрати някой тук, това ще стане не по-рано от вдругиден - говореше през това време Торин. - Ако ще действаме по твоя начин, Дребосък, то трябва веднага да излезем и да си търсим скривалище някъде в скалите... А, да, а с този какво ще правим? - Той посочи към пленника.
-Ще го вземем с нас - вдигна рамене Дребосъка.
-Няма да го убиваме, я!
След дълго търсене им провървя да попаднат на усамотена, малка пещера високо над северната равнина, откъдето се виждаше далеч на северозапад, север и изток. Докъдето поглед стига, навсякъде се простираше унила заснежена равнина, на места разчертана от ниските вериги на хълмовете. Ту тук, ту там се виждаха неголеми купчинки от черни, нискорасли дървета. Нито животно, нито птица - мъртва тишина и неподвижност.
Събирайки почти всичко от караулното помещение, те се постараха да се настанят колкото се може по-удобно. Отведоха понитата си в тясна падина, закрита от вятъра, и набързо им издигнаха импровизиран навес от оказалите им се под ръка върлини. Привечер всичко беше готово и те се прехвърлиха на наблюдателния си пункт.
-Ако Олмер изпрати отряд и ние успеем да го проследим, какво да правим с този Ерднар, да ме вразуми Дурин?! - промърмори Дребосъка, настанявайки се по-удобно върху одеялата и смъквайки кожената качулка до носа си.
-Няма да го влачим със себе си, нали?
-Не можем да го оставим тук - обади се Торин. - По-добре да го убием веднага.
-Ако остане жив, при първа възможност ще ни издаде на Олмер или на хората му - въздъхна Фолко.
-В крайна сметка той ще разбере, че го преследваме.
-Че го преследваме, Олмер и без това вече знае!
-Измърмори Торин. - Той е наясно, че някакви трима нехранимайковци, най-вероятно джуджета, са нападнали хората му, които бяха завзели граничния пост. И добре ще е, ако не се сети кои сме ние!
-Нали вече говорихме за това - отбеляза Фолко. - Дребосъка спомена. Ако Олмер си спомни Сиранона...
-Да, но там имаше хобит и джудже - бавно и натъртено отбеляза Торин. - А тук сме трима, две джуджета и третия... да, може би сега лесно ще минеш за млад тангар, Фолко! Ти значително порасна в последно време, сигурно благодарение на Дървобрад? Така че ако тези, спасилите се, съобщят на Олмер, че са ги нападнали три джуджета, откъде-накъде изведнъж ще се сети за Сиранонския път? По-скоро ще си помисли, че е някой от Самотната планина...
-А няма ли да тръгне натам? - разтревожи се Дребосъка.
-Къси са му ръцете, ще му отрежат носа, ако си го напъха там! - подсмихна се Торин. - Знаеш това не по-зле от мен, Строри. Планината не може да бъде превзета нито с внезапно нападение, нито с обсада. Няма какво да прави там.
-Да го пуснем - не може. Да го оставим - също не може. Да го влачим с нас?
-Освен ако го влачим на гръб. Всички понита са заети! - възрази Дребосъка.
-Има коне при коневръза - отбеляза Фолко.
-Чакайте, струва ми се, че измислих, все пак ме вразуми Дурин! - изведнъж подскочи малкото джудже. - А ако го откараме в Самотната планина и помолим тамошните джуджета да го пуснат... Да го пуснат, да речем, не по-рано от две години, а? Имам там добри познати, освен това и Дори трябва да е там!
-Но тогава как ще следим Олмер? - започна да се съмнява Торин.
-Можем да се разделим - предложи Фолко. - Да речем, Дребосъка откарва пленника към Планината, а ние с теб, с бърза крачка, вървим след отряда на този, който се нарича Еарнил. После ще може да определим мястото на срещата.
-В равнината? - изхъмка Торин със съмнение.
Но сега Дребосъка отново се плесна по челото,
припомнил си закътано място далеч на югоизток оттук, в последното разклонение на Железните хълмове. Торин старателно записа ориентирите и подстъпите. Бе решено, че те двамата с Фолко ще чакат там Дребосъка, а ако той по някаква причина се забави или им се наложи да тръгнат по-рано, те ще показват посоката, като рисуват върху земята големи стрели при всеки завой.
След като се споразумяха и договориха за всичко, те пренесоха Ерднар от караулното при себе си в пещерата. Благодарение на церовете на джуджетата раната го безпокоеше вече по-малко, но погледът му, както и преди, беше пълен със страх и омраза.