Денят свършваше. Дългият, много дълъг ден постепенно угасваше, а от изток пълзеше гъстата тъмнина на мартенската нощ; тук, в далечния север на Средната земя, пролетта идваше късно и още не се забелязваше никакъв неин знак. През нощта заваля сняг. Дребосъка спокойно спеше, яко похърквайки. Фолко поддържаше огъня, а Торин, навлякъл върху себе си всичко топло, което имаха, заприличал на някакъв древен, чудноват звяр, отиде да наблюдава околността. Луната даваше малко светлина, но те се надяваха, че все пак ще могат да различат движението на конниците върху снега.
Нижеха се бавни часове. Върна се намръзналият се Торин, на негово място отиде Дребосъка, а Фолко, без да обръща внимание на нищо, падна върху застланите с одеяла камъни и веднага заспа като мъртъв.
Призори приятелите му го разбутаха. След като хапна набързо, хобитът се приближи, пълзейки към края на пещерата. Иззад хоризонта едва-едва се бе показал краят на огнения диск, но лъчите му вече бяха оцветили в розово снеговете долу под тях. Започваше да духа лек ветрец, студът ги пощипваше за бузите. Погледът на Фолко бавно се плъзна на запад от покрития с белезникава мъгла северен край на необозримата равнина и хобитът едва сподави вика си - там, зад разклоненията от безформени хълмове, сега приличащи на вкаменените вълни на снежно море, във въздуха се виеха, едва различими оттук, черните точки на птиците. Вчера ги нямаше; какво би могло да означава това?
Торин с размах хвърли върху лицето си няколко шепи твърд сняг, за да се събуди по-бързо; даже поспаливият Дребосък скочи като изстрелян.
-Гарваните... - дрезгаво произнесе Торин, неволно стиснал секирата и хвърлящ бърз поглед навътре в пещерата, където започна да се върти Ерднар. - Дребосък! Бързо при него и ако се опита да гъкне, убий го незабавно!
-Какво означава това, Торин? - със слаб глас прошепна Фолко, все още страхувайки се да признае пред себе си, че тримесечното преследване приключи и те всеки момент ще застанат лице в лице с Врага.
-Гарваните се вият над лагера на войската на Олмер! - с мрачна решителност отговори джуджето. - Там има много, страшно много мърша, ако разбирам поне нещо от ставащото. Да събираме багажа! Да обличаме ризниците! Сега или никога!
След около два часа те видяха и самата войска. На билото на хълма бавно изплува фигурата на ездач, след нея - още една. А после през седловината, малко по на север от тези две фигури, се изляха редиците на конниците. Хобитът ги броеше, но когато стигна до петдесет, се обърка - още една колона се появи от другото меж- духълмие, по-близо до скалите. Не, не отряд, не няколко десетки - цялата войска на Олмер идваше към тях и докато се приближаваха, хобитът бе обхванат от все по-голямо учудване - той виждаше поддържащите организиран строй отряди на конницата, уморена, изтощена, но определено не обезсилена. Изтегляйки се иззад хълмовете, конниците ускоряваха крачка, извивайки се в дълга дъга. Двайсет или повече ездачи преминаха в тръс, насочвайки се право към кулата!
-Така! - хищно примижавайки с очи, както обикновено в мигове на опасност, изсъска Торин. - Тези определено идват за нас.
Дребосъка седеше над свилия се от страх Ерднар - с оголена дага до гърлото на пленника. Лицето на малкото джудже не изразяваше нищо освен свирепа решителност. Торин и Фолко се преместиха пълзешком по-нависоко, така, че да виждат двора на наблюдателната кула.
Ездачите на Олмер през това време отрязаха пътя, който водеше долу към портите. Главните сили все още не бяха излезли на равнината, на око конниците бяха не по-малко от пет хиляди.
-Гледай ти, колко е успял да изведе! - изумено прошепна Торин. - Но, да го порази Дурин, къде е той, да падне върху него наковалня? Случайно не го ли усещаш, Фолко?
Фолко го усещаше. Той не можеше засега да посочи точното място на този човек в редиците на непрекъснато движешата се конница, но отчетливо чувстваше присъствието му. Като сиво пулсиращо кълбо, като биещо сърце, даващо живот и сила на обкръжаващото го тяло - така му се представи появата на Олмер. Хобитът отваряше очи и отново виждаше само редиците на конниците.
През това време воините на северната войска вече обкръжиха кулата, нахлуха в двора... След кратко време, очевидно огледали помещенията и убедили се, че там няма никой, те започнаха да се катерят по околните склонове. Един от тях скочи на седлото и препусна към преминаващите в далечината отряди.
При вида на катерещите се по камъните воини, Фолко и Торин понечиха да извадят оръжието, но претърсващите околността врагове не тръгнаха надалеч. След като се повъртяха по най-близките скални разлагания, те тръгнаха обратно - дали ги измами недокоснатата след нощния снеговалеж покривка, или пък бяха убедени, че тук никой няма да ги чака - след известно време всички те вече препускаха обратно към главните сили.