-Някой се дави! - извика Фолко и пръв презгла- ва се хвърли към дупката.
Дребосъка едва успя да увисне на раменете му и да спре хобита.
-Ти какво, да не искаш и ти да идеш на дъното?!
Торин внимателно изпробва леда с крак. Май щеше да издържи. След като извади въжето и бързо завърза примка на единия му край, джуджето, леко поклащайки се, тръгна към дупката. След него забързаха Строри и Фолко, набързо овързали се един друг с другото въже.
Ледът под краката им плашещо скърцаше, на места по него започваха да се появяват предателски пукнатини, но приятелите все пак вървяха напред и скоро видяха, че в дупката махаше с ръце някакъв човек, отчаяно опитвайки се да се измъкне обратно върху оседледа. На другия бряг за едно дърво бе завързан лан кон и до него - друг, натоварен с багаж.
-Ехо-о-о! Дръж се!!! Идваме! - извика Торин, искайки да ободри давещия се.
Но ледът около дупката беше или подмит от топли извори, или заради нещо друго, но се оказа още по- нестабилен, отколкото до западния бряг. Джуджетата легнаха и запълзяха, но скоро ледът отново започна да пука под тежкия Торин и той се забави. Все пак вече се бяха доближили достатъчно и се виждаше съвсем бялото лице на изпадналия в беда човек. Останал без сили, той не се опитваше да се изкатери на ръба на дупката, а само да се задържи на повърхността. Даже беше спрял да вика.
Джуджетата се забавиха и тогава Фолко, захапал въжето, внимателно запълзя напред. Той не чувстваше страх, таеше само една неясна злоба към цялата тази река, към този лед, към този глупак, който бе успял да пропадне под леда на такова неудобно място... Ледът скърцаше под него, но хобитът успя да накара себе си да не го чува и скоро, примъквайки се почти до самия ръб на дупката, се изхитри и хвърли широката примка върху раменете на давещия се. Онзи с отчаяно усилие промуши в нея ръце и хобитът затегна спасителното въже под мишниците му. Джуджетата задружно се напънаха, дръпнаха с все сила и човекът като тапа изхвърча върху леда и преди той да успее да се строши под тежестта на тялото, приятелите извлякоха спасения на безопасно място.
След броени минути на брега буйно пламтеше огън, Дребосъка и Торин се суетяха около полуразсъблечения човек, разтривайки ръцете и краката му, а хобитът внимателно водеше по обиколен път покрай дупката изплашено пръхтящите коне. Чак сега той можа да разгледа спасения от тях човек.
Той беше висок, светлокос, вече не млад, но и не съвсем стар - по-скоро беше на възраст между трийсет и четирийсет години, възраст, не много голяма за хобит, но разцветът на силите за човек. Прострените му около огъня хубави, здрави дрехи, съшити по шевовете с червена връв, издаваха, че е родом от Дейл. Той беше въоръжен - дълъг прав меч в изтъркана кожена ножница, а в една от чантите на седлото проницателният хобит съзря очертания на шлем. Върху полуразголените гърди на човека Фолко забеляза дълъг яркочервен белег от рана - съвсем пресен, тепърва му предстоеше да побелее.
Стоплен и напоен с горещо питие, човекът идваше на себе си и в главата на Фолко се размърдаха, засега още смътни, но тревожни мисли. Най-вероятно той е от войската на Олмер... И какво да правят с него сега? Първо да го спасят - само за да го разпитват, измъчват, ако той мълчи, а после да го убият? Сега вече не могат да пратят пленник в Самотната планина.
-Как можа да ти се случи такова нещастие? - започна Торин, протягайки на спасения човек сваленото от огъня котле. - Как стана това?
Човекът пиеше, парейки се, и неясно отговори, че сигурно там някой е пропаднал или нещо друго - и той вероятно е попаднал на скоро замръзнала дупка. И веднага, без да даде на Торин дори да си отвори устата за нов въпрос, започна да разпитва:
-Откъде сте? Какво правите тук? Как се казвате?
-Пътуваме по наши си работи... - многозначително отговори Торин, като намигна незабелязано на Фол ко и Дребосъка. — Ние сме джуджета от Еребор- А ти кой си?
Човекът не отговори веднага. Погледът му незнайно защо дълго се задържа върху секирата на Торин, даже не върху секирата, а върху дръжката й - той като че ли беше много учуден, виждайки нещо познато на съвсем неочаквано за него място. После погледът му се плъзна по откритите от топлината на огъня гърди на хобита, на които висеше заветната кама, и очите му внезапно проблеснаха, но той нищо не каза, само назова името си - Герет.
-Накъде си се запътил? - попита Торин.
-Към Дейл. Там е моят дом - отговори кратко Герет.
Торин седеше срещу него със секира върху коленете си. Човекът едва забележимо се усмихна и сложи върху коленете си своя меч. Върху ръкохватката смътно се забелязваше някакво клеймо, Фолко напрегна зрение и насмалко да трепне, забелязвайки отдавна познатото клеймо с Великата стълба!