-Не е тайна - отговори Герет. - Господарят пусна мнозина по домовете им, особено тези, които са родом от Дейл и Есгарот. А аз придружавах ранения си приятел и докато не стана ясно, че той ще се оправи, не можех да изоставя войската... Сега вече си отивам в къщи.
Като внимаваха да не задават въпроси за Олмер, приятелите се опитаха да разберат колкото се може повече за земите и племената в Прируние, позовавайки се на това, че никога не са ходили на изток, а с Господаря са се срещали само на Запад. Герет говореше с желание и ето какво им разказа.
Селдуин, изтичайки от Дългото езеро, тече през процъфтяващите земи на Кралството на стрелците, докато не излезе от лесостепта в равнината. Тук започват владенията на номадите-истерлинги. По речната долина на Селдуин и Карнен до самото им вливане в Морето на руните живеят истерлингите-земеделци. В самото устие на Карнен се намира големият търговски град Айбор, столица на привлечените към него обширни области около цялото Море на руните и простиращи се, като широка ивица на изток до самата Пуста планина. Хелийските планини са крайната точка на владенията на Айбор, а на юг земите му ги огражда Великата равнина, простираща се от Кафявите равнини покрай планинските стени на Мор- дор някъде в безкрайността, натам, където изгрява слънцето.
-Кой управлява Айбор? - попита Торин.
-Там няма постоянен владетел. Това е град на търговци и занаятчии и там живеят най-различни хора от всички земи. При тях всеки намира приют и защита. Плати на града такса и можеш да се смяташ под неговото покровителство. А това все пак означава нещо - Айбор има доста голяма и добре обучена войска. Към него са се присъединили истерлингите- земеделци, думата му е закон за обитателите на Сините гори, пък и джуджетата от Хелийските планини са приели правилата му!
-Но ако няма владетел, то тогава кой управлява? - настояваше Торин.
-Около триста от най-богатите търговци и най- умелите занаятчии - поясни Герет. - В земите им има още един град - Невбор, на изток, на главния друм, за него вече споменах. Той е почти двойник на Айбор, но е по-малък, пък е и укрепен по-добре, защото равнината е до тях - а това не е безопасно. А във Великата равнина, която е на изток от Морето на руните и на юг от Пустата планина, живеят истерлингите-номади, буен и безпокоен народ. Случва се да тревожат с набези границите на Търговската област, така при нас наричат айборските земи - това е най-големият пазар на Изтока. В равнината истерлингите имат таен град - Дещ - таен не затова, че никой не знае къде се намира той, а затова, че на Черния насип, който го огражда от търговските паланки на преминаващите хора, не се допуска нито един човек от друго племе, даже и истерлинг, ако той е станал земеделец. В Дещ пътят се раздвоява. Единият, сега вече почти забравен, води към границите на Мордорските земи, а другият - заобикаляйки това сиво кралство - води към процъфтяващия Кханд и Близък Харад, но там аз никога не съм ходил. Могъщ и прославен град е Айбор! Могъщ и непристъпен, защото, както се говори, преди стотина години тогавашните му управители са наели необикновено умели джуджета. И те са успели да вдигнат от дълбините горещите води, така че дори и в най-лютите студове ръкавите на река Карнен, върху които е разположен градът, не замръзват и до стените му не можеш да се доближиш. Всички вести от Мордорските стени до Железните планини, от Горите Ча до Миркуд (Герет употреби старото име на Мраколес, съществувало в края на Третата епоха) се стичат в Айбор и Невбор. През тях преминава и главният път от запад на изток - от Минас Тирит през Каир Андрос, към Прирунските хълмове, по-натам са Айбор и Невбор, където южният път се слива със северния, върху който сега стоим. Говори се, че има много стар път покрай Пепелявите планини, но никой не минава оттам.
-Защо? - поинтересува се Фолко.
-Странни неща стават там през нощта - неохотно произнесе Герет, обръщайки се на другата страна. -Ходят някакви... като че ли сенки... Има ли значение какво дрънкат. Не знам със сигурност, а приказки не обичам да преразказвам... А за какво ви говоря това? Защото Айбор сега е важен търговски възел и богат град, много богат! - Той замечтано цъкна с език. - Ех, да го пипнем за тумбака - той хищно се засмя - но Господарят не позволява...
Те научиха доста подробности за пътя, който им предстоеше. Подробностите, сякаш нарочно, бяха неприятни. Скоро след портите на Кралството на Железните планини друмът навлизаше в опустошена, изоставена от всички земя, която така и не се бе оправила от нападението на хазгите по-миналата есен, което всички помнеха. Малкото селища бяха превърнати в пепел, оцелелите жители се бяха разбягали във всички посоки. И макар че вече настъпи пролетта, да разчитат да намерят до месец май някаква храна по тези места беше невъзможно - освен ако случайността не накара някоя глупава птица да излети срещу тях. Всички гори бяха по на север - върху Железните хълмове, докато тук на не по-малко от сто и петдесет мили наоколо се простираха унили, хълмисти и пусти планински вериги. А петдесетина мили по на юг от друма, където гъстата девствена гора отново започваше да прикрива голотата на хълмовете, беше областта на басканите, мрачен и малоброен народ, някога победен от пришълците от Изток и първият, който се бе заселил по благословените и плодородни крайбрежия на Морето на руните. Но те не се застояха там. Появиха се затраните, минаха като ураган на северозапад (за да основат там държава, която даде началото на сегашното Крайезерно кралство), и басканите отново бяха принудени да избягат в Пущинака. Но към Великите зелени равнини вече се движеха от юг керваните на истерлингите, и, отново победени, жалките остатъци на някога многобройния народ можеха само безсилно да наблюдават как новите стопани се установяват върху принадлежалата им някога земя. От мъка те опитаха да се присъединят към Мрачния владетел, но него не го вълнуваше особено този малоброен народ. Най-добрите си воини този народ изпрати в състава на Северната армия на Черния замък към Самотната планина, заставайки в една редица с вчерашните си врагове, истерлингите, разчитайки, че Барад-Дур няма да забрави вярната им служба. Затрупвайки с тела всички подстъпи към планината, Северната армия успя да накара отбраняващите се хора и джуджетата на Дейл да отстъпят навътре, но за повече не им стигнаха силите. А после, след падането на Силата на Мордор, победителите определиха за басканите тези пустеещи земи извън търговски пътища и плавателни реки, където те живеят и досега. Басканите виждаха как пристигналият от друго място народ - и сменилите меча с рало истерлинги- земеделци, дошли от Дейл и Езерния град, и местните от Гондор, и съвсем непознати пришълци от изток - основаваха Айбор и Търговската област върху земите, които бяха техни от памтивека. И не им го простиха. Те здраво се бяха вкопчили в миналото си и не пожелаха да се влеят в това кипящо от живот и работа формиране на нова държава, където никого не интересуваше какво пазиш в душата си и какво имаш в историята си. Басканите започнаха нова война, отново претърпяха поражение и сега, само от време на време, се зъбеха с внезапни нападения.