-Няма нужда да се извиняваш, приятелю - спокойно каза Торин. - Те са врагове толкова на нас, колкото и на теб, тези джуджета от хирда. Те са глупави в своето преследване на богатството, а ние вярваме, че и в нашите подземия може да се спусне Небесният огън, слизайки по Великата стълба.
На Фолко много му се искаше да попита защо Герет е започнал да служи на Олмер, но съобрази на време, че подобни въпроси не бива да се задават на хора, така или иначе оказали се на хлъзгав път, ако искаш да запазиш благоразположението им, дори и за да получиш необходимите ти сведения.
Те помълчаха и Торин започна да разпитва Герет за подробности от есенния им поход. Герет говореше с горчивина, но доста охотно.
-Господарят никога не бе успявал да събере толкова много добри воини от свободните земи. Знаете ли, че се вдигна целият Ангмар?! Те дадоха голямо попълнение за нашата конница и храбро се биха, кълна се във Великата стълба! Чакахме още по-голе- ми подкрепления от юг, но страната Дун прати само малко пешаци, макар че обеща да изпрати много повече!
-Да, обещаха конници, а пратиха само коне! - внезапно се намеси Дребосъка.
-Вярно, но вие откъде знаете?.. Впрочем, простете, забравих, че на вас може да ви е известно много повече... - Герет ги погледна с уважение и продължи с още по-голяма почтителност. - Не дойдоха и тези, които бяхме повикали от Минхириат и Енедвейт - малодушни хорица, да ви кажа, те все още вярват във всякакви елфически измислици... А тези, които не ни подведоха, бяха застаналите на наша страна хора от Арнор и орките. Да, моля за извинение уважаемите джуджета, известно ми е, че не ги долюбвате много - но те се биха безумно смело и се оттеглиха последни. Господарят не прави разлика между тези, които му служат, отбелязвайки ги само по заслугите или провиненията... но провинения при нас почти нямаше, всички се подчиняват на Господаря от половин дума, пък и как може да не му се починяваш? Дойдоха също и тези, които се покланят на Могилните ридове, дето са до Пригорие...
-Чували сме някои неща за тях... - с престорена замисленост пророни Торин. - Интересен народ.
-Да, интересен и люто ненавиждащ елфите! - разгорещено подхвана Герет. - Да си кажем правичката, те не са много умели воини, но са страхотно смели. Някога предците им са показали на тези Рицари от Задморие къде зимуват раците, направили са Арнор на нищо! Имали са тогава умен водач... обаче е загинал, какво нещастие. Но нашия Господар те признаха веднага и казаха, че той е истински Властелин. Оттогава вървят след него и в огън, и във вода. Освен това се договорихме с Морския народ...
-Знаем, със Скилудр - отново го прекъсна Дребосъка.
-Вярно - кимна с глава Герет. - Воините му трябваше да нападнат устието на Брендивин и да привлекат върху себе си част от силите на Наместника, докато през това време ние вървяхме право към столицата.
-Фолко неволно трепна - старият магьосник беше прав, като говореше за целите на ангмарския удар.
Лесно смачкахме арнорската гранична стража в прохода - продължаваше Герет. - Конницата ги засипа със стрели, а орките пропълзяха през нощта до самия ров и на разсъмване се покатериха по стените. Тези зяпльовци не успяха и с око да мигнат, а орките вече допряха стълбите и завладяха цялата кула. Нататък беше по-лесно. След като пробихме преградите от натрупани дървета по границата, тръгнахме към фор: ност - не биваше да го оставяме зад гърба си. Ние, разбира се, рискувахме много, но се размина. Господарят имаше верни хора и в самия град. Кои са те - не знам, но успяха да премахнат стражата на няколко от вратите и да завземат един участък от стената. Армията във форност я заварихме неподготвена... - Герет мечтателно примижа с толкова кръвожаден блясък под полу- спуснатите клепачи, че хобитът неволно потрепери. - Ех, добре се повеселихме! А после Господарят ни събра всички пред портите, градът гори, а той скочи в седлото и каза: „Първата врата е отворена, напред към Ануминас, да довършим подмазвачите на елфите, да отмъстим за падналите. Западът ще е наш, а след това и с Гондор ще се справим!" И ние потеглихме към столицата - Герет въздъхна тежко. - Ех, нали всичко беше изчислено! Всичко! И при нас всички знаеха, че Наместникът ще се хвърли насреща ни със своите тежково- зи, и даже знаехме къде ще ни чака... Господарят искаше да свърши с всички наведнъж и така се радвахме, когато разузнавачите докладваха, че врагът е на един преход разстояние... Помня, излизаме на брега - там имаше рекичка, на онова поле, - а пред нас конницата на Наместника се вижда в далечината, - мислех, че ще ми изскочи сърцето от гърдите. А и всички решиха, че това ще е последната битка.