- Еее, дръжетеее сеее.. – през зъби провлачи Торин, хващайки секирата.
Те бързо отскочиха, затягайки последните закопчалки на доспехите. Джуджетата застанаха от двете страни на входната врата, хобитът с готов лък се спотаи в ъгъла зад обърнатото легло, държейки на прицел входа, а гондорците също се скриха кой където намери. Много бързо се изясни, че няма да им се наложи да чакат дълго – бързаше право към убежището им, забил нос в земята и като че ли нещо надушвайки, огромен орк.
Приятелите обмениха бързи погледи. Оркът не биваше дори да изписка.
Но около самата ограда той започна да се държи някак странно. Не понечи веднага да влезе, но и не повика никой на помощ. Като се повъртя така една минута и сякаш решил се, той най-накрая се качи по стълбището – и всички бяха изумени, след като чуха тихо учтиво чукане по вратата...
Скрилите се стояха слисани. Чукането се повтори по-настойчиво.
Лицето на Дребосъка под забралото стана по-бяло от морския пясък.
- Отваряй – само с устни му заповяда Торин. Малкото джудже дръпна към себе си незаключената врата.
- Не стреляйте, не съм ви враг – чуха те грубоват, дрезгав, но изобщо не злобен глас.
Оркът прекрачи прага, като вдигна нагоре невъоръжените си ръце. Той свали шлема си, заряза ятагана на стълбището. Плоското му лице се стори на хобита с нещо неуловимо познато – той го беше виждал някъде! Цитаделата на Олмер? Отряда на Отон? Не! По-рано, много по-рано!
- Щом не си враг, влизай тогава – също дрезгаво като орка или заповяда, или покани Торин.
- Началникът нареди да претърсим наоколо -бързо като скоропоговорка започна странният гост. – Вие тримата – посочи той приятелите, – сте в списъка на онези, които командирите на отрядите са длъжни да заловят и при най-малка възможност. Началникът е отцепил селището. Утре ще има още по-старателно претърсване. Трябва да се скриете до нощта, а в тъмнината ще ви прекарам покрай охранителните постове.
- Защо? – бавно попита Дребосъка, без да сваля от орка внимателен поглед и без да крие оръжието. -Защо искаш да ни спасиш? Откъде знаеш кои сме ние?
- Срещали сме се – криво се ухили оркът. – Познаваме се от Мория, уважаемо джудже, и добре се бихме там. Вие ме пленихте, разпитвахте... Бях се приготвил да умра, но вие сдържахте думата си – пуснахте ме щом ви разказах това, което ви интересуваше. Аз не ви забравих. Орките също знаят какво е благодарност, във всеки случай ние, чийто предци служеха на Бялата Ръка. Аз намерих закопчалката от наметалото ти, уважаеми. – Той протегна стиснатата в юмрука му фибула на Торин. – Намерих я на улицата и веднага разбрах, че сте тук. Услуга за услуга. Дойдох, за да ви помогна да избягате. Сега трябва да вървя, а на вас ще ви се наложи да рискувате и да ми повярвате, или – какво пък! – опитайте се да ме довършите, но тогава всички вие също ще загинете.
Немногословното съвещание на седмината спътници продължи кратко.
- Върви – Торин направи крачка встрани, освобождавайки вратата. – Ще те чакаме.
Когато оркът се скри, Дребосъка подскочи и се завъртя като пумпал.
- Уф, ако не ни предаде...
- Какво тогава? – осведоми се Фолко.
- Тогава ще му се извиня, че толкова дълго мислех само лошо за народа му – сериозно, без сянка на усмивка отговори Малкото джудже.
Оркът не ги предаде. Когато се смрачи, той действително се появи, изникна като сива сянка от нощния мрак. Без да казва нито дума, той ги поведе по дълъг път надалеч от града. Два пъти ги извикваха, оркът водач спокойно назоваваше паролата, Фолко забеляза, че на раменете си спасителят им носи голяма, плътно натъпкана раница.
- Как ще се върнеш обратно? – тихо го попита Фолко.
- Няма да се връщам – последва бърз отговор. – Ще си тръгна, както много отдавна бях замислил. Тук се събира една компания...
Той спря да говори, замлъкна, а когато хобитът се опита да продължи, със знак му заповяда да мълчи.
Те благополучно преминаха и третия пост – на моста през Брендивин.
- Ти накъде отиваш? И кой е с теб? – все пак ги извика началникът на караула, истерлинг с широки рамене, когато пътниците вече яздеха по средата на моста.
- Неотдавна пристигнаха от юг – като се обърна и забави крачка, отговори оркът. – Началникът заповяда да ги изкарам зад постовете.
- Нещо не са ми съобщавали за това – учуди се истерлингът.
- Стига, не ме ли познаваш, Брода?