- Теб те познавам, а тях – не. Ей, уважаеми! Я спрете.
- Ей, Брода, или как се казваш, можеш ли да четеш? Пътната грамота на Господаря ще посмееш ли да оспориш? – внезапно заговори Дребосъка, обръщайки коня и наистина разгръщайки някакъв пергамент с внушителен вид.
Истерлингът с уважение погледна грамотата, обърна я така и иначе, след което внимателно я върна.
- Е хайде минавайте... минавайте... – с неохота каза той. – И вие такова... аз нали заради службата.
- Добре, браво. Юнак си – подхвърли Малкото джудже, криейки пергамента.
Повече не спирани от никой, те благополучно стигнаха до близката гора. Спряха и чак, когато оркът каза, че могат да говорят, те се хвърлиха към него с благодарности. Дребосъка действително започна да се извинява.
- Не си струва – прекъсна ги оркът. – Ние сме врагове, помнете това. Някога може би нашите народи ще се помирят. Синята мъгла ни гони на повърхността. Но преди това на нас, на които не им е по път нито с Мрака, нито със светлината, нито с никакви Сили, трябва да създадем собствено царство. Тогава и ще поговорим. А сега сбогом! И помнете: ако се срещнем в полето – ще се бием.
Оркът се обърна и изчезна в нощта. Приятелите, смаяни от благородството му, останаха с отворена уста.
Пътниците нямаха време да се чудят на този нов неочакван подарък на съдбата. Те бързаха по-на-татък на северозапад, по стария път, който водеше през Южна Околия и Делвинг до Сивите заливи.
Графството бързо приближаваше.
А небето на изток през нощите се обагряше с кървави проблясъци, залезът се придвижваше неотклонно на север и това означаваше, че Олмер както и преди притиска разделените си арнорски, гондорски и рохански противници.
Вървяха в тежко мълчание. В паметта на Фолко се изправяха най-мрачните страници от историческите хроники. Оставаше им само да се надяват, че платената за победите на Андуин и Исен цена ще се окаже прекалено висока дори за многобройните войски на Господаря и че те ще си счупят зъбите в гранита на арнорските цитадели. Засега още се държеше Минас-Тирит, засега стоеше Ануминас – и жива бе свободата на Запада.
Фолко се отърси и с усилие на волята си забрани да мисли за това. Има задача – да опазят от всепоглъщащия пламък на войната поне част от Графството. Той ще я изпълни – или ще умре. Сега най-важното за него поле за битка ставаха поляните на родината.
Граничещите с Графството от юг земи никога не са могли да бъдат наречени „гъстонаселени“, но все пак там живееха доста хора. Жителите на търговското селище на Брендивин бяха успели да избягат – най-вероятно в Арнор. А обитателите на селищата покрай пътя макар и да се разтревожиха от приближаващата се червенина на бушуващите на изток пожари, нямаха намерение да се спасяват с бягство. Мнозина, както и в дните на нахлуването на Олмер от Ангмар, бяха изпокрили имуществото си, преместили по-голямата част от добитъка, бяха пратили жените и децата в далечните скрити в горите селища, но самите те както преди се мотаеха около къщите си. Фолко почти никого не видя с оръжие, съдейки по всичко, селяните дори не помисляха за отбрана. Спомниха си необуздания Ейрик и думите му, насочени към Рогволд: „Почакайте, още ще се наложи да дигнем народа...“ Наложи се! И какво? Едва един от двайсет може да се справи с меч!
- Бягайте! – викаше хобитът на селяните, събиращи се около отряда им във всяко село. – Тук ще минат източните хора заедно с орките – ще остане празно място, така че и костите ви няма да има кой да погребе. Трябва да идете при Наместника! На стените да се отбранявате!
И всеки път Фолко получаваше еднакъв, различаващ се само по детайлите отговор:
- Какво пък... Ние сами някак си ще се оправим. Покрайнините, на кого сме нужни ние? Може и да ни се размине... Миналият път се отървахме – и този току виж сме излезли сухи от водата...
Някои, разбира се, все пак вадеха вярното ловно оръжие и на малки групи тръгваха на североизток -заобикаляйки Могилите към Брее.
„Ах, Владетелю, Владетелю на Гондор! – с горчивина си помисли хобитът. – Трудно беше да те накараме да повярваш в опасността, но когато повярва, само туй и можа – да умреш наистина по-кралски. И все пак... Не е ли твоя вината, че наследниците на дунеданците, Нуменорците са се отучили да държат оръжие?!“ Но не само войната застрашаваше наплашените селяни.
Отново са се събудили Могилните твари, земята стене и трепери – шепнеха и се озъртаха селяните, докато говореха на хобита. – Ужасните твари изпълзяват на света, който ги види – ще умре.
Фолко криво се усмихна, като си спомни собствените си приключения в самото начало на пътя. Но войнство или към Ануминас, или към Сивите заливи? Проклятие, щом си помисля за нещо гадно се сбъдне непременно...