През един студен ден те стигнаха до границата на Графството.
- Тук ще се сбогуваме – каза старшият на гондорците на хобита. – Волята на Великия Крал е свещена за нас. Той забрани на поданиците на страната на короната и Скиптъра му да стъпват в пределите на твоята страна – и не ние ще го нарушим. Прости ни и сбогом! Ние отиваме към Брее и после – към Форност или Ануминас.
Приятелите останаха пак тримата. Те стояха на невисок хълм, гледайки към извиващата се като змия долу безкрайна ограда – наподобие на онази, която я правят около градините за да не влезе добитъка – оградата, определяща границите на Графството. Никаква стража, разбира се, нямаше, портите бяха широко разтворени – а отвъд стобора като по магия обликът на земята се променяше веднага. Квадрати на полетата и поляните, тясно прилепващите се една към друга постройки, къщи, складове, хамбари, работилници, лавки, в склоновете на хълмовете се виждаха кръглите врати и прозорци на подземните дупки. Самите хобити навън не бяха много – обедно време е, пък и какви особено неотложни полски работи през зимата?
И ставаше страшно от мисълта, че всичкото това мирно и благопристойно битуване ще изчезне, пометено от необузданите войски на Олмер.
На хобита му заседна буца на гърлото. Четвърта година минаваше, откакто беше напуснал родните краища. Имаше време, когато те му се присънваха едва ли не всяка нощ, а после спомените като че ли се притъпиха. Дори Милисента отиде някъде в сянката. И ето сега всичко това, толкова дълго лежало в забрава, внезапно ярко пламна, и така, че може и да се опариш! Остро, до стенание го затегли към вкъщи. Но – не бива. Едва ли враговете, освен, ако не се заемат специално с преследване на полуръстове, ще стигнат до Фуков край, който дори по мерките на хобитите се намираше в покрайнините. По-скоро те ще преминат по централните и западни части на страната. Техните обитатели трябва да бъдат предупредени първи.
Фолко дръпна юздите. Кончето му в бавен тръс тръгна надолу по хълма. Джуджетата, яздеха след него, леко поизостанали и мълчаха – разбирайки сигурно какво му е сега на сърцето.
Те преминаха оградата, като затвориха внимателно портите зад себе си. По прекрасния път, който водеше към самото сърце на Графството – към Големите Смялове на Туковци – дома на Тана, с който трябваше да говорят на първо място, а малко по на запад от тях е Мичел Делвинг, там живее Кмета, Фолко въздъхна. Да убеди собствените си сънародници колкото се може по-скоро да бягат – дори и в същата тази Стара гора, под защитата на Том Бомбадил – ще бъде може би по-трудно, отколкото краля на
Гондор, светла му памет...
Не мина много време и самотните ферми започнаха да се скупчват – приближаваше първото хобитово село. На пришълците гледаха с учудване, но не повече – джуджета чистичко минаваха през Графството, наистина през последно време почти изчезнаха, Фолко или не го познаваха, или не го питаха от деликатност.
Гледайки мирната селска суетня, Фолко неволно дръпна юздите. Не му стигаше сега само да започне да се ровичка в собствените си чувства. Сродниците трябваше да бъдат спасени, дори ако те самите не разбират от какво ги спасяват – защото един път, в края на Войната за Пръстена, те вече бяха губели Графството.
Той вече бе понечил да върви по-натам – няма да спира във всяко селище, я! Тревогата трябва да обявят Тана и Кмета, на тях им вярват, тях ще ги послушат, защото по собствения си характер Фолко знаеше колко здраво се придържат хобитите към собствените си, макар и неписани правила, гласящи, че ако Тана е казал – трябва всичко да захвърлят и да правят както той е наредил.
- Ей, я почакай! – спря го Дребосъка. – Щом вече сме тук, защо да не опитаме вашата знаменита бира, бих искал да знам?
И Малкото джудже, без да слуша възражения, с решителна крачка се отправи към хана, който се намираше както и се полага на прилично, знаещо цената си заведение на онова място, което с голямо преувеличение бе наречено главен селски площад. Наоколо тясно стояха спретнати едноетажни дълги къщи, почти всички каменни, в прозорците стърчаха любопитни лица, видели как един от новопристигналите влиза в хана, а след него тръгнаха още поне двайсет желаещи да научат новини хобити.
Фолко се намръщи, но тръгна след него. Макар че, да си кажем правичката, и той не би отказал бира...
В хана веднага ги наобиколиха. Джуджетата оставиха оръжието настрани и за начало въздадоха дължимото на изкуството на местните пивовари. Малкото джудже бе удостоено с всеобщото мълчаливо уважение, когато на един дъх изгълта огромна чаша с бира, за което на тукашните постоянни посетители им трябваха не по-малко от четири глътки.