Започнаха да ги разпитват. Кои са, откъде, къде отивате, по търговия или по лична работа, какво ново по границите?!
- Какво се чува ли? Война! – трясна празната чаша в плота Торин.
Настъпи тишина. Те не са ли чули още нищо, почуди се Фолко. И излезе напред...
- Здравейте сродници! Аз съм Фолко Брендибек, син на Хемфаст от Бренди Хол...
Тишината се взриви от изумени възгласи. Какви чудеса! Намери се младият господин Фолко, племенникът на Самия Паладин, изчезнал незнайно къде. Главата на рода Брендибек и Господар на фуков край! Откликнаха се помнещи Фолко посетители и самият той позна в лице някои от тях. Но Фолко не разреши беседата да поеме по обичайното в такива случи русло. Като властно спря вдигащите шум сродници – а самият той беше по-висок от всеки от тях с цяла глава и една длан – започна да говори за приближаващата се опасност, за идващите от юг завоеватели, за това, че съвсем скоро те могат да се озоват тук – и че в този случай трябва незабавно, като закопаят най-ценното, да тръгват, да се крият, най-добре – в Старата гора. Да се сражават е безсмислено, враговете са прекалено много, колкото и да са доблестни хобитите, неприятелят ще ги смачка с числеността си. Последното Фолко вметна, за да пощади самолюбието на сродниците си.
- Нима не сте видяли червеното небе? – питаше Фолко смълчаните хобити. – Да, битките засега вървят по на изток, но всичко може да се промени за един час. И тварите са се вдигнали от Могилите. (При тези слова всички пребледняха.) Трябва да се криете! Пък ако бедата мине покрай вас – какво пък, значи се е разминало. Но не бива да се разчита на това!
Фолко призоваваше най-силното чувство на хобитите – неизтребимото здравомислие. И се зарадва, като видя, как притеснено зачесаха тила си, намръщиха се стопаните на далечните, на самата граница стоящи ферми.
- Господин Брендибек правилно говори – чу се нечий засега самотен глас.
Събралите се около Фолко хобити шумно заговориха наведнъж. Както винаги, се намериха доста бавномислещи глави, смятащи, че може и да се размине. Някой започна да вика, че щом тръгнем и разбойниците ще заграбят имуществото ни, но скоро надделяха най-здравомислещите.
- Само че, господин Фолко, така ще ви кажа – заяви старият Том Сдобкинс, един от най-усърдните и най-богати тукашни фермери. – Старците, децата и жените в Гората да ги скрием – това, разбира се, е умно. Защото ако съм ви разбрал правилно, тук не мирише на скитници, които в битката при Хобитово господата Мериадок и Перегрин са ги разбили... Но стрелците все пак трябва да съберем. Да ги съберем и да ги поставим по горичките. Натам ще видим.
- Аз непременно ще кажа за това на Тана и Кмета – обеща Фолко.
- Всички ли разбраха? – обходи с втренчен поглед събралите се Том. Съдейки по всичко той се ползваше тук с авторитет. – Ние сме най-крайните, стоим на пътя. Няма какво да чакаме думите на Тана! Пращайте куриерите! И самите вие започвайте да се събирате, а ловците с лъковете – всички тук, в хана. Вие, господин Фолко, от Тана – и право тук! По дрешката ви се вижда – свикнали сте да се сражавате. На нас това би ни дошло добре!
Шумно го поддържаха още четирийсет гласа, увещавайки Фолко да се върне при тях. Трябва да се признае, че това се оказа приятно.
- Аз трябва и своите да видя – възрази той.
- Кой спори, господин Фолко! Разбира се, че трябва! И чичо ви, чухме, целия се е изпопритеснил, нищо че е Господар на Фуков край, и леля ви си изплака очите... Само че вие от Тукбъро още и в Бренди Хол да тичате – време не ще ви стигне. Ние ще им напишем писмо, а малкият ми син ще го занесе. Понитата ни са бързи, единия крак тук, другия там – утре вечер и до господин Паладин вашето писъмце ще стигне.
- Това е вярно. Стопанино, ще ти се намерят ли хартия и перо?
Пред Фолко веднага се появи исканото. Деликатните хобити се извърнаха, когато Фолко се наведе над чистия лист. В разговора се включиха Торин и Дребосъка, съветвайки как най-добре да направят заграждения на пътя на равнинната конница. Том Сдобкинс веднага започна да дава разпореждания.
„Чичо, аз се върнах – написа Фолко след дълги мъки. Искаше му се да каже нещо топло, но черната сянка на надвисналата заплаха караше неволно да крие всички ласкави думи. – Пътувам по пътя от Сарнов брод в Тукбъро, при Тана. Към Графството върви отряд от равнинци и орки. Изпращам всички от южната граница при вас. Скрийте ги в Старата гора и самите вие отивайте натам, ако нещата тръгнат на зле. Целуни от мен леля и прати поздрави на Милисента“. Фолко се подписа и запечата плика.