Малкият син на Том Сдобкинс вече чакаше с понито. Като получи писмото, той бързо скочи в седлото и препусна. На раменете му вече е виждаше неголям ловен лък.
Без да се бавят, приятелите препуснаха по-натам. Том прати с тях други куриери – на тях им предстоеше да предупредят другите селища покрай пътя. Други пратеници побързаха на изток и на запад – покрай границата, да вдигнат тревога там.
Като от хвърлен в тихо езеро камък по живялото досега без тревоги Графство тръгнаха кръговете на лошата новина. По целия път от границата до Тукбъро Фолко и джуджетата спираха във всяко селище, навсякъде предизвиквайки страшна паника. Колкото по-далеч от границите на Графството, толкова повече бе мирен животът, толкова по-тежки за вдигане бяха хобитите, но Фолко говореше с такава страст, че волю-неволю му вярваха. И макар че мнозина мърмореха – нечувано нещо е да се крият в Старата гора! – народът започваше да се размърдва, макар и не така бодро, както по границата. Двайсетте мили тримата другари преодоляха чак към вечерта на втория ден от пътуването из Графството.
Пред погледите им се откри благословен, грижливо стопанисван и чист край. Отдясно в долината премигваше с уютните си огънчета Хобитово, зад него се познаваше хълмчето на Биг-Енд, а право на изток от главния път се отклоняваше пътя към Тукбъро. Приятелите обърнаха конете.
Тан Перегрин VI, както говореха мнозина, много приличаше на знаменития си прародител. Много висок за хобит, четири и половина фута, той посрещна неканените гости в антрето. От многобройните врати се показваха любопитните и разтревожените личица на младите Тукове – куриерът на Том Сдобкинс беше изпреварил приятелите, доставяйки на Тана известие за надвисващата опасност. Трябва да отдадем дължимото на Перегрин, той не се смути. Кметът Вило, добропорядъчен хобит от рода на славния Сам Майтапер, яви небивала за хобита на неговите години пъргавина, пристигна в Големите Смялове на Туковци.
Фолко и джуджетата накратко разказаха за всичко.
- Ние изпреварихме отряд от истерлинги и орки при Брендивин на Сарнов брод. Съдейки по всичко, те се движат строго по пътя. Няколко хиляди са! Цялото Опълчение на Графството няма да устои пред тях в открита битка. Ние нямаме нито доспехи, нито копия нито щитове... ако се намери нещо, то това са в по-голямата си част лъкове и малко мечове. Трябва да се скрием! – Фолко повтори всичко, което според него трябваше да се направи. – И по-добре да надценим опасността, отколкото да я недооценим! – завърши той.
Тана и Кмета съсредоточено кимаха. На масата стояха недокоснати чаши с бира – най-верният признак за това, че събеседниците са забравили за всичко друго, освен за работата.
- Какво пък! – просто каза Вило. – За това сме се и събрали тук, за да можем в случай на необходимост па решаваме за цялото Графство. Аз ще пратя Заповед Нека всички да отиват по горите – той внезапно сведе глава, – колко щастлив ще бъда, ако всичко това се окаже невъплътила се заплаха и над нас се смеят всички, от малки до големи!
- Ще обява сбор на Опълчението – удари с юмрук Тана. – Втори път няма да разрешим да ни изненадат!
Тихото Графство скочи на крака. Думите на Кмета и Тана накараха дори най-мързеливите и безгрижните да захвърлят всички свои занимания. На следващата сутрин куриерите достигнаха най-отдалечените кътчета, навсякъде обявявайки тревога. А в Тукбъро лека по лека започнаха да се събират хобити – мрачни, намръщени, взели със себе си изпитаните ловни оръжия. По плана на Фолко, на тях им предстоеше скрито да се разположат в горите на Южната околия и, ако разбойниците сериозно се захванат с разорява-нето на страната, да се постараят поне някак си да им отплатят.
- Но самия аз предполагам – говореше Фолко на внимателно слушащите го Кмет и Тан, – че те няма да се задържат тук. Какво могат да откраднат от нас? Покъщнината и дрехите ни няма да им свършат работа. От къщите и дупките не могат да се възползват. Злато никога не сме имали. Мисля, че просто ще преминат по краткия път към Сивите заливи..
- Добре би било – въздъхна Вило.
Два дни след пристигането на Фолко, в Тукбъро също дойде и чичо Паладин. Фолко почувства внезапно треперене на коленете, когато Перегрин и Вило излязоха усмихнати, а в стаята дори не влезе – а направо влетя много-много остарелият Чичо. Беше станал съвсем бял, лицето му бяха насекли неизвестно откъде взели се бръчки, очите му подозрително проблясваха.
„А-аа! Ето го значи къде е прословутия пакостник!“ – като на живо чу хобита страховития чичов глас и неволно се сви, като че ли никога не беше чувал нищо по-страшно.