- Фолко! Скъпи мой! – промърмори вместо това старецът и, като изхлипа, прегърна племенника.
Те говориха цялата нощ. Фолко с ненаситна алчност попиваше най-дребните подробности от живота във фуков край за дългите години на отсъствието му.
- А твоята Милисента... – наведе очи Чичо. – Милисента, твоята любима, потъжи-поплака... и се омъжи за Крол... а сега като дойде вест от теб, извика, пребледня цялата и падна в несвяст... А като я свестихме – от същото онова време безспирно плаче. Сдобкинс, малкият, който донесе писмото, като започна да разказва какъв герой и красавец си се върнал...
Фолко клюмна глава. Милисента... Тъгата беше някаква светла, непонятно, непознато досега чувство стискаше гърдите му. Без сам да го осъзнава, той отдавна се беше смирил с тази загуба. А сега с остра тъга внезапно усети, че както и Фродо Бегинс, той няма да има покой в Графството. Пред очите му застанаха старите видения – корабът на Морския народ, скачащите от него Торин и Дребосъка... Адамантът на Хена... Пероръките...
- Но сега нали се върна – продължаваше Чичо. – Сега всичко ще тръгна добре. Народа ще го скрием. Гората, тя е голяма, но аз ще забравя годините, ще си спомням пътя до Том Бомбадил!
- Ти си бил при Том? – порази се Фолко.
- Бил съм, бил съм... когато бях на твоите години. Къщата му съм виждал, него самия. Неговата Златоронка... Да го видя, съм го виждал, и той ме забеляза, с ръка махна дори – приближи се – но аз с нищо! Ще си спомня младостта! И ти побързай към къщи. Когато цялата тази суматоха утихне, върни се моля те! Не може да не станеш Господар на фуков Край, когато дойде твоят ред.
- Отначало, чичо, хайде да приключим с разбойниците – измъкна се Фолко.
Той както и преди не можеше да каже на сродниците си цялата истина. Не можеше да каже че Делото на Запада е загубено и сигурно враговете се приближават към Ануминас и Сивите заливи...
На сутринта Фолко и джуджетата вече препускаха начело на голяма дружина хобита на юг. Заповедите на Тана и Кмета бяха изпълнени – селата бяха опустели, покъщнината извозена, добитъкът изкаран. Обозите се нижеха на изток – към Брендивин, където Брендибековци – небивала работа! – редом със сала правеха и плаващ мост.
След цяло денонощие път отряда достигна границата. Селото, където се разпореждаше Том Сдобкинс с пет десетки млади хобити, приличаше на крепост – входовете и изходите бяха преградени със заострени колове, дори бяха изкопани подобия на ровове. Общо в Южната околия пристигнаха пет хиляди души опълченци – много повече, отколкото бе разчитал Фолко, никой не остана настрани.
Фолко бързаше, като слагаше възторжено гледащите го стрелци по храсти, горички и дерета. А когато всичко беше готово, малък патрул тръгна на юг.
Не им се наложи да пътуват дълго. Хоризонтът се покри с прах, после от прахта се показаха конници. Мина още малко време се появиха пехотинци.
- Орки – присви очи Дребосъка.
Фолко и джуджетата гледаха приближаващия се вражески отряд, като пресмятаха числеността и възможните задачи – гледаха, както се и искаше да гледат опитни воини. А пък хобитите, взети от Фолко в патрула, изплашено млъкнаха, без да имат сили да свалят очи от приближаващите се врагове.
- Хайде, приятел – тихо заповяда Фолко. – Не треперете така. Половината да отидат обратно. Нека Тан Перегрин да знае, че разбойниците вече са близо.
Но командирът на вражеския отряд, съдейки по всичко, никъде не бързаше и от никого не се страхуваше. Конните вървяха в крачка, доспехите бяха стоварени на каруците, само няколко въоръжени конници – яздещи коне и вълци – се отделиха от отряда и се понесоха напред, едва зърнали спретнатата ограда на границата на Графството, Фолко и джуджетата се притиснаха към земята, а останалите хобити сякаш даже престанаха и да дишат.
- Ей, какво е онова там? – дрезгаво произнесе на Общия език един от вражеските ездачи, спирайки коня близо до притаилия се патрул.
- Чувал съм, че тук е земята на полуръстовете. Спомняш ли си, онзи търговец приказваше? – отзова се другият, приличащ на истерлинг.
- Полуръстовете? Онези плъхове? – изсъска трети, вероятно истински орк, седящ върху злобно оглеждащия се наоколо вълк.
За късмет, вятъра духаше към скрилите се патрули и тях не ги усетиха.
- Чудесно! Ще се поразходим, ще се позабавляваме. Истерлингите се спогледаха, както се стори на Фолко с неодобрение.
- Господаря каза да вървим към елфическата крепост и да не се задържаме тук – хладно забеляза единият от воините.