- Но ние сме далеч напред! Ще се задържим за един-два дни – кой ще забележи? Тези изроди са първи слуги на елфите, това всеки го знае. Да ги изгорим с огън! А в дупките им може и ние да се заселим.
Истерлингите помълчаха, после онзи, който говореше за заповедта на Господаря, отново наруши тишината.
- В това начинание ние не сме ви помощници. Господаря нищо не ни заповяда относно полуръстовете. Във всеки случай ние там няма какво да правим, а и не е по воински да убиваш такива дребосъци. Ние не пипаме деца, дори когато превземаме градове!
- А аз казвам – ние ще тръгнем натам! – заръмжа оркът. – Аз съм Уфтханг. Аз командвам. Имам три хиляди меча. Вървете си нататък, ще ви настигнем.
- Едва ли Господаря ще ти прости това! – забеляза истерлингът.
- Победителите не ги съдят – възрази оркът. – Ние вярно му служихме, убивахме слугите на елфите. Нима бедните Уруки не са заслужили малко развлечение?
- Да не се опарите с това развлечение – поклати глава истерлингът. – Добре. Да бъде потвоему. Но не разчитай на нашата помощ, дори ако започнат на парчета да ви режат, ние ще тръгнем напред.
Истерлингите и оркът обърнаха към своите.
- Назад, мърдайте! – шептейки заповяда Фолко.
Успяха да се махнат незабелязани – и вече се носеха вестоносци със строга заповед на Началника на Южното Опълчение Фолко Брендибек – конниците-великани да се пускат, орките – да се убиват!
Отрядът истерлинги и орки стъпка граничните Укрепления и тръгна навътре в Южната околия. Равнинните конници с интерес разглеждаха хобитовите къщички и дупки, но не се бавеха. Те доста бързо стигнаха Ростан – и можеха само да се учудват на измрялата страна. Когато двама воини опитаха да разбият здраво затворена врата на една от къщите в Ми-чел Делвинг, над раменете им неочаквано свирнаха няколко стрели, а иззад храстите внезапно се изсипаха стрелците, и един от тях викна:
- Махайте се оттук! Ние ще ви пуснем, но не пипайте покъщнината ни!
Истерлингите се спогледаха, неколцина дори се подсмихнаха, но сметнаха за по-мъдро да последват съвета.
Техният водач оцени точността на стрелците на ниския народ и бързо, по главния път, изведе своите две и половина хиляди копия извън Графството. Но за това Фолко научи по-късно, много по-късно...
Орките обаче, като стигнаха до изоставено село, се разпалиха не на шега. В ръцете им се появиха факли, тук-таме пламнаха дървени плевници и сайванти, но самите хобитови къщи се оказаха по-мъчни за опожаряване. Покритите предимно с чимове и облицовани с камък стени упорито се съпротивляваха на огъня. Орките освирепяха. Те сечаха дървета, превръщайки ги в подобие на тарани, и започнаха последователно да избиват прозорците и вратите на селските къщи. Около петстотин от тях се разпръснаха из околностите – да търсят скрилите се полуръстове.
Първото село се оказа прекалено малко за стотици и стотици орки – и Уфтханг поведе голяма част от тях по пътя на север. И сигурно доста се учуди, като чу над главата си зловещото свистене на стрели и воплите на умиращи и ранени.
Фолко от едната страна, Том Сдобкинс от другата, Дребосъка и Торин от третата – Опълчението на Графството отговори на грабителите със стрели. Пътя, само за едно мигване на окото се покри с тела на орки, тъмната кръв зацапа земята. Поради безгрижие и презрение към тукашните недорасли жители малко от воините на Уфтханг се бяха потрудили да си сложат ризниците.
Пътят минаваше между два гористи хълма и бе преграден със стобор от заострени колове. Иззад прикритието на гората често излитаха стрели, изтръгвайки и изтръгвайки воини от редиците на оркската колона.
Но Уфтханг не се смути. Сипейки проклятия, той събра трепналия отряд и го поведе назад, към завзетото село. Безсмислено бе да се щурмуват стръмни склонове когато воините са без доспехи! Самият предводител отстъпваше последен – за разлика от другите, той не се беше разделил с ризницата. Три или четири хобитови стрели вече отскочиха от неговите добре защитени гърди, когато той внезапно чу нечий дързък и подигравателен глас:
- Ей, ти, мордорска мършо!
На няколко крачки стоеше необикновено висок хобит в пълно въоръжение със странен сребристо-блестящ цвят. Зад него в същите доспехи вървяха две джуджета.
Уфтханг не беше страхливец. Черният ятаган на орка изскочи от ножниците с бързината на поразяваща змия. Неговите немногобройни стрелци хвърлиха стрели – но те безсилно отскочиха от броните на неясно откъде взелите се неприятели.
- Той е мой! – извика на приятелите си Фолко.
И ето, като в отдавна отминалите дни на битката на Зелените Полета, хобит и орк скръстиха остриета на земята на Графството. .